Гиллиан Флинн - Мрак

— Това е доста известно убийство. — Забеляза гримасата ми. — Да, както ти казах, тези не са толкова приятни. Имам предвид, че повечето от тези убийства вече са разкрити и загадка всъщност няма. За мен интересно е разплитането на случая. При нас идват бивши ченгета, адвокати…

— А има ли изпълнители на роли за… моя случай? Някой изпълнява ли ролите на моето семейство? — Месест тип с коса на светли кичури и надуваема кукла с червена рокля мина през тълпата, едва не ме стъпка, а дори не ме забеляза. Пластмасовите пръсти на куклата погъделичкаха бузата ми. Някой зад мен се провикна „Скот и Амбър!“ Избутах въпросния тип и потърсих с поглед сред хората някой облечен като майка ми или като Бен, някое копеле с рижа перука, което да размахва брадва. Ръката ми се сви на юмрук.

— Не, не, разбира се — отговори Лайл. — Няма начин, Либи, никога не бих го допуснал. Ролева игра… не.

— Защо всички са мъже?

В една от кабинките наблизо двама пълнички типове с поло блузи се зъбеха един срещу друг относно някакво детско убийство в бордей в Мисури.

— Не всички са мъже — отбранително възрази Лайл. — Повечето хора, които разгадават престъпленията, са мъже, но ако отидеш на състезание по решаване на кръстословици, ще видиш същото. Жените идват за социалните аспекти. Разказват как се отъждествяват с жертвите — съпрузите им ги подлагат на насилие и какво ли още не — пият кафе, купуват си по някоя стара снимка. Обаче трябва много да внимаваме, защото някои прекалено… се увличат.

— Да, по-добре да не ставаме твърде човечни — подметнах адски лицемерно.

За щастие Лайл не ми обърна внимание.

— Така, в момента всички са обсебени от историята с Лизет Стивънс — махна той с ръка назад, където малка група жени са бяха скупчили край един компютър, проточили шии като квачки. Минах покрай Лайл и се отправих към кабинката. Всички гледаха видеоматериал за Лизет. Лизет и момичетата от сестринското общество. Лизет и кучето. Лизет и сестра й, с която бяха като две капки вода.

— Разбираш ли какво имам предвид? — попита Лайл. — Те не разрешават загадката, само гледат материали, които могат да видят онлайн и у дома.

Проблемът с Лизет Стивънс беше, че нямаше какво да се разрешава: тя нямаше гадже, съпруг, разстроени колеги, непознати бивши затворници, които ремонтират нещо в къщата й. Просто беше изчезнала по неведоми за никого причини — освен красотата й. Тя беше момиче, което хората забелязват. Момиче, за чието изчезване медиите си правят труда да информират.

Намърдах се близо до купчина горнища на анцузи със залепени с ютия лепенки с надпис „Върнете Лизет у дома“. Двайсет и пет долара. Групата обаче се интересуваше повече от лаптопа. Жените разглеждаха съобщенията в уебсайта. Хората често придружаваха коментарите си със снимки, които бяха шокиращи. „Обичаме те, Лизет, сигурни сме, че ще се върнеш у дома“, пишеше до снимка на три жени на средна възраст на брега на морето. „Мир и любов на семейството ти в тези трудни мигове“, гласеше коментарът до рисунката на нечий лабрадудъл. Жените се върнаха в началото на уебстраницата, където се показа любимата на медиите снимка: Лизет и майка й прегърнати, допрели бузи, грейнали в усмивка.

Свих рамене, опитвайки се да прогоня притесненията си относно Лизет, която не познавах. Освен това отново започнах да се боря със завистта. Искаше ми се сред всички тези убийства кабинката на семейство Дей да бъде най-голяма. Беше порив от обич — моите мъртви бяха най-добрите. Спомних си майка си, рижата й коса, прибрана на опашка, как ми помага да събуя тънките си зимни ботуши, а после разтрива пръстите ми един по един. Затопляме палчето, затопляме кутрето. В този спомен усещах уханието на препечена филийка с масло, но не знам дали изобщо имаше препечена филийка. В този спомен още съм с всичките си пръсти на краката.

Потреперих силно, като котка.

— Ау, да не би някой да те е настъпил по пръстите? — попита Лайл и чак после осъзна иронията.

— Е, какво още? — Натъкнахме се на голяма група хора, задръстили входа на кабина с надпис „Странният пазар на Боб“, обслужвана от мъж с огромни черни мустаци, който сърбаше супа. Върху една дъска зад него бяха подредени четири черепа и имаше табела „Последните четири“. Типът подвикна на Лайл да го запознае с малката си приятелка. Лайл го отмина, опита се да проправи път и за двама ни през струпалите се хора, после сви рамене и ми прошепна: „От изпълнителите на роли е“.

— Боб Бердела — каза Лайл на мъжа и намигна шеговито на името, — това е Либи Дей, чието семейство е… от клането във фермата в Кинаки, Канзас. Семейство Дей.