Гиллиан Флинн - Мрак

В началото на март тук беше направо самотно. Докато карах по притихналите улици, от време на време забелязвах някой да влиза или да излиза от сграда, но нямах представа защо. Близо до река Мисури кварталът се превръщаше в необитавана и дори зловеща пустош, откровена развалина.

Усетих възел от безпокойство, докато паркирах пред четириетажна сграда с надпис „Корпорация Талман“. В такива мигове ми се искаше да имам повече приятели. Или въобще приятели. Трябваше да има някой с мен. Освен това трябваше и да ме очаква някой у дома. Сега бях оставила бележка на стълбите у дома, в която обяснявах къде съм, и към нея бях прикрепила писмото на Лайл. Ако изчезнех, ченгетата поне щяха да има откъде да тръгнат. Разбира се, ако имах приятелка, може би тя щеше да ми каже: „Няма начин да ти позволя да направиш това, миличка“, както говорят жените, с онзи закрилнически тон.

Или пък не. След убийствата бях станала напълно неспособна на преценка в подобни ситуации. Допусках, че може да ми се случи каква ли не злина, защото всяка злина на света вече се бе случила. Но пък не бяха ли нищожни шансовете аз, Либи Дей, да пострадам след всичко случило се? Не бях ли в безопасност по подразбиране? Бляскава и неразрушима статистика. Не мога да реша, затова се люшкам между крайна предпазливост (спя на светнати лампи, а колтът „Пийсмейкър“ на майка ми е върху нощното ми шкафче) и нелепа непредпазливост (отивам самичка в някакъв клуб „Убийства“ в празна сграда).

Носех ботуши на висок ток, за да спечеля още няколко сантиметра на височина, а десният ми ботуш беше малко по-хлабав заради пострадалото ми стъпало. Искаше ми се да изпукам всяка костица в тялото си, за да се поотпусна. Бях напрегната. Ядосано скърцах със зъби. Никой не трябва толкова отчаяно да се нуждае от пари. Опитвах се да представя постъпката си в безобидна светлина и за кратки промеждутъци предния ден се превърнах в нещо благородно. Тези хора се интересуваха от семейството ми, аз се гордеех със семейството си и щях да разкрия пред непознатите неща, които иначе нямаше откъде да узнаят. А след като искаха да ми предложат пари, щях да ги взема, нямаше да се надувам.

Честно казано обаче, не се гордеех със семейството си. Никой не харесваше особено семейство Дей. Баща ми Ранър Дей беше откачалка, пияница и побойник по съвсем невзрачен начин — дребен мъж с подли юмруци. Майка ми имаше четири деца, за които не можеше да се грижи подобаващо. Горките дечурлига от пропадналата ферма, вонящи и лукави, винаги се появяваха на училище в нужда: или без да са закусили, или с раздрани ризи, сополиви и с възпалено гърло. Аз и двете ми сестри бяхме причина най-малко четири пъти училището да въшляса по време на краткото ни присъствие там. Мръсните Дей.

И ето ме сега, двайсет и няколко години по-късно, още ходех на разни места, тласкана от нуждата, по-конкретно за пари. В задния джоб на джинсите си носех бележка, която Мишел ми беше написала един месец преди убийствата. Беше я откъснала от тетрадка на спирала, старателно бе изрязала оръфаните краища, а после я беше сгънала като стрела. В бележката ставаше дума за обичайните неща, които вълнуваха съзнанието на Мишел в четвърти клас: момче от класа й, тъпата й учителка, грозни маркови дънки, подарък на някаква глезла за рождения й ден. Беше скучно и безинтересно — мъкнех кашони с такива неща от къща на къща и досега не ги бях отваряла. Щях да поискам двеста долара. Преживях кратък и виновен прилив на ликуване, когато си помислих за всички останали глупости, които мога да продам, снимки, бележки и боклуци, които така и не добих смелост да изхвърля. Слязох от колата си, поех си дъх и раздвижих шията си.

Нощта беше студена, само тук-там имаше уханни ниши, пълни с пролет. Огромна жълта луна висеше на небето като китайски фенер.

Качих се по мръсните мраморни стълби, под ботушите ми шумоляха листа — противен звук на стари кости. Вратите бяха от дебел и тежък метал. Почуках, почаках, почуках още три пъти, застанала на лунната светлина като смутен вариететен артист. Тъкмо се канех да звънна на Лайл от мобилния си, когато вратата се отвори и някакъв тип с издължено лице ме измери с поглед от глава до пети.

— Дааа?

— Тук ли е Лайл Уърт?

— Че защо ще е тук Лайл Уърт? — попита той, без да се усмихне. Разиграваше ме, защото можеше да си го позволи.

— О, майната ти! — изтърсих и се обърнах, чувствайки се като пълна идиотка. Направих три стъпки, преди онзи да се провикне подире ми: