Гиллиан Флинн - Мрак

Трите й дъщери вече бяха будни от часове. В една ферма, дори в тяхната жалка, твърде обременена и обезценена ферма, трябваше да се става рано, което правеха дори и през зимата. В момента си играеха в пухкавия сняг. Беше ги натирила навън като кутрета, за да не събудят Бен, а после се подразни, като го чу да говори по телефона и разбра, че той всъщност вече е буден. Съзнаваше, че затова прави палачинки — любимите на момичетата. За да изравни резултата. Бен и момичетата все я обвиняваха, че взема страна — че непрекъснато моли сина си да бъде търпелив с малките същества с панделките и че все кара тях да бъдат тихи и да не пречат на брат си. Десетгодишната Мишел беше най-голямата й дъщеря, Деби беше на девет, а Либи на седем. („Боже, мамо, цяло котило“, чуваше тя укора на Бен). Пати надникна през тънкото перде, за да види момичетата в естественото им животинско състояние: Мишел и Деби, началник и помощник, строяха снежна крепост по планове, които не си бяха направили труда да споделят с Либи. Либи се опитваше да се включи в дейността, като предлагаше снежни топки, камъни и една дълга тънка пръчка — всичките отхвърлени само с поглед. Най-накрая Либи приклекна, за да писне едно хубаво, и ритна цялата постройка. Пати се извърна — щяха да последват юмруци и сълзи, а тя не беше в настроение.

Вратата на Бен проскърца и се отвори, а тежките му стъпки в дъното на коридора й подсказаха, че е обул тежките черни ботуши, които тя мразеше. Изобщо не ги поглеждай, каза си. Повтаряше си същото и когато той обличаше камуфлажните си панталони. („Татко носеше камуфлажни панталони“, цупеше се Бен, когато тя се оплакваше. „На лов, носеше ги, когато ходи на лов“, поправяше го Пати.) Липсваше й детето, което преди искаше само обикновени дрехи, което носеше само дънки и карирани ризи. Момчето с тъмнорижите къдри, лудо по самолетите. Сега той слезе облечен с черно дънково яке, черни дънки и ниско нахлупена плетена шапка. Промърмори нещо и се запъти към вратата.

— Не и без да закусиш — провикна се тя. Той се спря и се извърна към нея само в профил.

— Трябва да свърша някои неща.

— Добре, но закуси с нас.

— Мразя палачинки. Знаеш.

По дяволите!

— Ще ти приготвя нещо друго.

Той нямаше да се осмели да пренебрегне пряко нареждане, нали така? Двамата се измерваха с поглед и Пати тъкмо щеше да отстъпи, когато Бен въздъхна рязко и се отпусна тежко на един стол. Заигра се със солницата — изсипа сол върху масата и я събра на купчинка. Тя понечи да му каже да престане, но се спря навреме. Засега се задоволи с факта, че е седнал на масата.

— С кого говореше? — попита тя и му сипа малко портокалов сок, който знаеше, че той ще остави недокоснат.

— С едни хора.

— Хора? Няколко?

Той само изви вежди.

Мрежестата врата рязко се отвори, после входната врата се блъсна в стената и тя чу няколко чифта ботуши да трополят върху изтривалката — възпитани момичета, не оставяха мръсни следи. Явно бързо бяха разрешили спора. Мишел и Деби вече се препираха за някакво анимационно филмче по телевизията. Либи се запъти направо към кухнята, стовари се на стола до Бен и отърси малко твърд сняг от косата си. Единствена тя от трите дъщери на Пати умееше да обезоръжава Бен: погледна го усмихната, махна му и после отново впери поглед напред.

— Здрасти, Либи — каза той, все още ръсейки сол.

— Здрасти, Бен. Харесва ми солената планина.

— Благодаря.

Пати видя как Бен осезаемо се затвори в черупката си, когато другите две влязоха в кухнята и ярките им остри гласове плиснаха по ъглите на стаята.

— Мамо, Бен разхвърля — почти веднага се провикна Мишел.

— Няма нищо, миличка, палачинките са почти готови. Бен, яйца?

— Защо Бен ще яде яйца? — изскимтя Мишел.

— Бен, яйца?

— Аха.

— И аз искам яйца — заяви Деби.

— Ти не обичаш яйца — сряза я Либи. Винаги вземаше страната на брат си. — Бен се нуждае от яйца, понеже е момче. Мъж.

Думите й предизвикаха лекичката усмивка на Бен, заради което пък Пати избра най-съвършената кръгла палачинка за Либи. Натрупа палачинките в чинии, докато яйцата цвърчаха — фините настройки на закуската за петима се получаваха учудващо добре. Това беше последната прилична храна, останала от Коледа, но засега нямаше да се притеснява. Щеше да се тревожи след закуска.

— Мамо, лактите на Деби са на масата — обади се началнически Мишел.

— Мамо, Либи не си е измила ръцете. — Отново Мишел.

— Ти също. — Деби.

— Никой не си ги е измил — засмя се Либи.