Гиллиан Флинн - Мрак

— Ами… може би. Или пък ти ще ги убедиш в противното. — Долових нотка на снизхождение. Той се наведе напред с напрегнати рамене, развълнуван.

— Искам хиляда долара.

— Мога да ти дам седемстотин.

Озърнах се неопределено из стаята. Щях да приема каквото и да ми предложеше Лайл Уърт, защото иначе щеше много скоро да се наложи да си търся истинска работа, а не ставах за това. Не съм човек, на когото можеш да разчиташ пет дни седмично. Понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък? Аз дори не ставам от леглото в пет последователни дни, често забравям да се храня пет последователни дни. Невъзможно бе да ходя на работа, където ще се налага да оставам по осем часа — осем часа извън къщи.

— Седемстотин става — съгласих се.

— Отлично. Идват и много колекционери, затова донеси някакви сувенири, предмети от детството ти, които можеш да продадеш. Като нищо ще си тръгнеш с две хиляди долара. Особено писма. Колкото по-лични, толкова по-добре, ясно е. С дата близка до тази на убийствата. 3 януари 1985 година. — Рецитираше думите, като че ли ги изричаше често. — Каквото и да е, свързано с майка ти. Хората са наистина… пленени от майка ти.

Винаги е така. Искат да разберат що за жена бива убита от собствения си син.

2 януари 1985 г.

8:02 ч.

Бен пак говореше по телефона, тя чуваше зад вратата тихото му дърдорене като от анимационно филмче. Беше настоял за собствена линия — уверяваше я, че половината му съученици се имат свои номера в телефонния указател. Наричаха ги „детски линии“. Тя се засмя, после се ядоса, защото той се ядоса на нея, задето се е засмяла. (Сериозно ли, детска телефонна линия? Ама че глезльовци.) Повече не повдигнаха въпроса — и двамата лесно се смущаваха, а няколко седмици по-късно той просто се прибра, навел глава, и й показа какво има в пазарската чанта: разпределителна кутия, която позволяваше два апарата да използват един и същ номер, и удивително лек пластмасов телефон, който приличаше на онези розови телефончета, с които момиченцата си играят на секретарки. „Кабинетът на господин Бенджамин Дей“, вдигаха телефона те, опитвайки се да привлекат брат си в своята игра. Бен се усмихваше и им казваше да приемат съобщение, а после изобщо престана да им обръща внимание.

Откакто Бен донесе покупките си в къщата, в дома на семейство Дей се появи фразата „проклетия телефонен кабел“. Кабелът тръгваше от контакта в кухнята, минаваше по плота, по коридора и се нагърчваше през пролуката под вратата му, която постоянно беше затворена. Поне веднъж дневно някой се спъваше в кабела, следваше писък (ако беше някое от момичетата) или ругатня (ако бяха Пати или Бен). Тя многократно го помоли да закрепи кабела за стената, а той все не го правеше. Пати опита да се убеди, че това е обикновена юношеска опърничавост, нищо повече, но Бен беше агресивен и тя се тревожеше, че той е гневен, мързелив или нещо още по-лошо, за което дори не й се мислеше. И с кого толкова говореше? Преди загадъчната поява на втория телефон почти никой не търсеше Бен. Имаше двама близки приятели, братята Мюлер, облечени с гащеризони членове на „Млади фермери“, които бяха толкова необщителни, че понякога затваряха, когато вдигнеше тя. А после Пати предаваше на Бен, че се е обадил Джим или Ед. Обаче досега не беше имало дълги разговори на затворена врата.

Пати подозираше, че синът й най-сетне си има приятелка, но от намеците й в този смисъл той се чувстваше ужасно неловко, светлата му кожа ставаше синкаво белезникава, кехлибарените му лунички наистина искряха сякаш като предупреждение. Тя съвсем се отдръпна. Не беше от майките, които разтварят твърде широко завесите на живота на децата си — достатъчно трудно беше за едно петнайсетгодишно момче да намери уединение в пълна с жени къща. Той си сложи катинар на вратата, след като един ден се върна от училище и завари Мишел да рови из чекмеджетата на бюрото му. Постави ги пред свършен факт — чук, малко трополене и хоп, готово. Момчешката му бърлога беше подсигурена. Пати и за това не можеше да го вини. През годините, след като Ранър ги напусна, фермата беше станала момичешка. Завесите, канапетата, дори свещите — всичко беше в кайсиево оранжево и дантели. Чекмеджетата и дрешниците бяха пълни с малки розови обувчици, барети и гащички на цветя. Няколкото малки каприза на Бен — виещият се телефонен кабел и металният мъжкарски катинар — всъщност изглеждаха разбираемо.

Чу как зад вратата изригва смях и това я притесни. Бен не обичаше да се смее, дори като дете. На осем той изгледа хладно една от сестрите си и оповести: „Мишел пак има пристъп на кикот“, като че ли е проблем, на който трябва да се търси решение. Пати го описваше като стоик, обаче неговата затвореност беше нещо повече. Баща му определено не знаеше как да се държи с него и ту се опитваше игриво да се сборичкат (Бен не откликваше, когато Ранър го поваляше на пода да се поборят), ту отправяше укори (Ранър се оплакваше на висок глас, че хлапето не умее да се забавлява, че е странно и има момичешко поведение). Пати не се справяше много по-добре. Неотдавна си купи книга за възпитанието на юноши, която скри под леглото си, все едно е порнографско списание. Авторът съветваше майките да бъдат смели, да задават въпроси, да изискват отговори от детето си, но Пати не можеше. Напоследък дори намекът за въпрос вбесяваше Бен и предизвикваше непоносимо оглушителното му мълчание. Колкото повече се мъчеше да го разгадае, толкова повече се криеше той. В стаята си. Говореше с хора, които тя не познаваше.