Гиллиан Флинн - Мрак

— Обаче според мен — продължи Джим Джефрис — всички биха искали да разберат, че ти си добре.

— Страхотно.

— Не искаш ли да учиш в колеж? — сдъвка той парче месо.

— Не.

— Ами ако ти намерим работа в някой офис, да подреждаш картотеката, такива неща?

— Не. — Затворих се в себе си, престанах да обръщам внимание на храната, начумерих се. Това е друга мамина дума: начумерен. Означава да си тъжен по начин, който дразни хората. Да си агресивно тъжен.

— Е, защо не си помислиш една седмица? — Джефрис поглъщаше лакомо пържолата си, а вилицата му се движеше отривисто нагоре-надолу. Джим Джефрис искаше да си ходи. Джим Джефрис беше приключил тук.

Остави ме с три писма и усмивка, която би трябвало да е оптимистична. Три писма, до едно изглеждаха глупави. Джим Джефрис преди ми даваше препълнени с пликове за писма кутии за обувки, повечето с чекове вътре. Аз му прехвърлях чека, а после дарителят получаваше официално писмо с ъгловатия ми почерк. „Признателна съм за дарението. Благодарение на хора като вас имам шанса да отправя поглед към светло бъдеще. Искрино ваша, Либи Дей“. Наистина пишеше „искрино“ ваша — грешка, която според Джим Джефрис щеше да трогне хората.

Обаче кутиите за обувки с даренията вече ги нямаше и аз имах само три писма и остатъка от нощта, който трябваше да прекарам някак. Запътих се обратно към вкъщи, няколко коли ми примигнаха и осъзнах, че не съм пуснала фаровете. Силуетът на Канзас Сити блещукаше на изток — скромен средно висок град с извисяващи се тук-там радиокули. Опитах да си представя какво мота да правя, за да спечеля пари. Неща, които правят възрастните. Представих си се с касинка на медицинска сестра как държа термометър; после как облечена с хубава синя полицейска униформа помагам на дете да пресече улицата; после с перли и престилка на цветя приготвям вечеря за съпруга си. „Гледай колко си сбъркана — помислих си. — Представата ти за света на възрастните е от книжките с картинки.“ И още докато си го мислех, си представих как пиша азбуката на черната дъска пред първокласници с грейнали очи.

Опитах да си представя някакви реалистични професии — нещо с компютри. Въвеждане на данни, нали има такава работа? Може би обслужване на клиенти? В един филм бях гледала жена да си изкарва прехраната, като разхожда кучета, облечена с гащеризон и пуловер, и винаги с цветя в ръка, а кучетата бяха лигави и обичливи. Обаче не обичам кучета, плашат ме. Разбира се, накрая се замислих и за работа във ферма. Близките ми са фермери от сто години, чак до майка ни, докато Бен не я уби. После фермата беше продадена.

Бездруго не бих могла да се занимавам с фермерство. Имам спомени за онова място: как Бен гази студената пролетна кал и шиба телетата, за да се махнат от пътя му; как грубите ръце на майка ни се заравят в черешовите на цвят цилиндърчета, които ще разцъфнат и ще се превърнат в сорго; писъците на Мишел и на Деби, които подскачат върху бали сено в плевнята. „Боцка ме“, постоянно се оплакваше Деби, обаче пак скачаше. Не мога дълго да задържам тези мисли. Сред спомените съм в Мрака — така съм го нарекла, като че ли е изключително опасно място. Задържа ли се тук по-продължително, изниква образът на майка ми, която за пореден път се опитва да ремонтира с подръчни средства проклетата кафеварка, или на Мишел, която танцува по фланелена нощница и с вдигнати до коленете чорапи, и съзнанието ми моментално потъва в Мрака. Шеметни червени петна звънват в тъмното. Неизменната ритмична брадва, която се движи механично, сякаш цепи дърва. Пушечни изстрели в малкия коридор. Майка ми, която пищи паникьосано като сойка, докато продължава да се мъчи да спаси децата си дори с наполовина отнесена глава.

„Какво ли прави един административен асистент?“ зачудих се.

Спрях пред вкъщи, качих се на тротоара, където някой още преди години беше издълбал „Джими обича Тина“ в бетона. Понякога си представях какво ли се е случило с двойката: той е станал бейзболист в някой второразреден отбор, а тя е домакиня от Питсбърг, която се бори с рака. Той е разведен пожарникар, а тя адвокатка, удавила се предната година някъде край брега на Мексиканския залив. Тя е учителка, а той е починал внезапно от аневризма на двайсет години. Беше хубава, макар и зловеща мисловна игра. Имах навика да убивам поне един от тях.

Вдигнах поглед към къщата, в която живеех под наем, и се запитах дали покривът не е крив. Ако постройката се срутеше, нямаше да изгубя много. Нямах нищо ценно, освен стария котарак Бък, който ме търпеше. Когато стигнах до влажните изкривени стълби, откъм къщата се разнесе възмутеното му мяукане и си дадох сметка, че днес не съм го хранила. Отворих вратата и престарелият котарак се запъти към мен бавно и тромаво като таратайка със счупено колело. Котешката храна беше свършила — задачата ми тази седмица беше да купя — затова се приближих до хладилника, извадих няколко парчета твърдо швейцарско сирене и му ги дадох. После седнах да отворя трите си плика с миришещи на вкиснато мляко пръсти.