Гиллиан Флинн: Мрак

И тук отново се прояви лошотията ми: веднага си помислих за другото момиче от таблоидите, Джейми някоя си, което изгуби семейството си същата година, 1985-а. Част от лицето й беше изгоряла при пожара, който запалил баща й, за да изтреби близките си. Всеки път, когато тегля пари от банкомата, си мисля за това момиче Джейми и че ако не ми беше откраднала славата, сега щях да имам два пъти повече средства. Въпросната Джейми някоя си сега сигурно беше в търговския център и с моите пари си купуваше красиви чанти, бижута и скъпи гримове, за да маже своето осеяно с белези лъскаво лице. Което, естествено, си беше ужасна мисъл. Поне го съзнавах.

Най-сетне, най-сетне, най-сетне се надигнах от леглото с драматично стенание и отидох в предната част на къщата. Живея под наем в малка тухлена къща в комплекс от други малки тухлени къщи, кацнали върху отвесен склон срещу някогашните кошари за добитък на Канзас Сити. Канзас Сити в Мисури, не Канзас Сити в Канзас. Това е разликата.

Кварталът ми дори няма име, толкова е затънтен. Казва се Ей там някъде. Странно, западнало място, пълно със задънени улички и кучешки изпражнения. Другите къщи са населени със стари хора, които живеят в тях, откакто са построени. Възрастните хора, посивели и прилични на пудинги, непрекъснато надничат иззад мрежите на прозорците си. Понякога излизат до колите си, пристъпвайки по старчески предпазливо, и аз се чувствам виновна, все едно трябва да отида да помогна. Само че те не биха искали. Не са дружелюбни възрастни хора, а са ядосани старци със стиснати устни, на които не им допада аз, непознатата, да им бъда съседка. Навсякъде усещам жуженето на тяхното неодобрение. Заради звънкото им презрение и мършавото куче през две къщи, което лае по цял ден и скимти по цяла нощ, постоянният фонов шум неусетно влудява човек — секва само за няколко блажени мига и после отново започва. Обикновено проспивам единствения приятен звук в квартала — сутрешното гукане на малките деца. Цял полк кръглолики и навлечени с много пластове дрехи мъничета се запътват към детска градина някъде из лабиринта от улички зад мен, хванати за дълго въже, теглено от някой възрастен. Всяка сутрин се клатушкат като пингвинчета покрай къщата ми, но нито веднъж не съм ги виждала да се връщат. На мен ми изглежда, все едно обикалят цялото земно кълбо и се прибират точно навреме, за да минат покрай прозореца ми отново на следващата сутрин. Както и да е, привързана съм към тях. Има три момичета и едно момче, които си падат по яркочервените якета, а когато се успя и не ги видя, ми става сиво. Още по-сиво. Така би се изразила майка ми, не би използвала мелодраматичното „потиснато“. Сиво ми е от двайсет и четири години.

Облякох си пола и блуза за срещата и се чувствам като джудже — дрехите на пораснало момиче, на вече зрял човек все не са ми точно по мярка. Нямам и метър и петдесет — един и четирийсет и пет, да сме съвсем точни, но закръглям. Съдете ме. На трийсет и една години съм, обаче хората ми говорят напевно, още малко и ще ми дадат да си рисувам с боички.

Прекосих наклонения си преден двор, а кучето на съседите поде досадния си лай. На паважа до колата ми са премазани скелетите на две птички, заприличали на влечуги с тези плоски човки и криле. От цяла година са тук. Не се сдържам и ги поглеждам всеки път, когато се качвам в колата си. Трябва ни хубав пороен дъжд, че да ги отмие.

Две възрастни жени разговаряха на стълбите на отсрещната къща и усетих как нарочно не ме поглеждат. Не знам името на никого. Ако някоя от тези жени умре, дори няма да мога да отбележа: „Горката госпожа Залински почина“, а ще трябва да кажа: „Онази проклета дърта кучка от отсрещната къща ритна камбаната“.