Гиллиан Флинн - Мрак

Спрях още след първото писмо.

Скъпа госпожице Дей,

Надявам се това писмо да стигне до вас, тъй като нямате уебстраница. Четох за вас и през годините следих историята ви, затова живо ме интересува как сте и какво правите напоследък. Приемате ли участия? Аз работя с група, която ще ви плати 500 долара само за да се появите. Моля, свържете се с мен и ще се радвам да ви дам повече информация. Сърдечно,

Лайл Уърт

П. П. Това е напълно законно предложение за работа.

Като стриптийзьорка? Порнозвезда? След като излезе книгата с подбраните снимки в духа на „малката Дей расте“, на най-известната, от които бях на седемнайсет и оскъдният ми бял потник едва удържаше олюляващите се женствени гърди, бях получила няколко предложения от второразредни списания с голи снимки, които обаче не ми предлагаха достатъчно пари, за да се замисля сериозно. Дори сега петстотин долара не бяха примамлива сума, ако тези типове искаха да се събличам. Но може би — мисли позитивно, малка Дей! — може би предложението наистина е законно, просто поредната група опечалени, които искат да се появя пред тях, за да имат причина да говорят за себе си. Петстотин долара за няколко часа състрадание си беше осъществима размяна.

Писмото беше напечатано, с изключение на телефонния номер, който беше написан с мастило отдолу със самоуверен почерк. Набрах номера с надеждата да попадна на гласова поща. Вместо това отсреща зейна мълчание — някой вдигна, но не каза нищо. Почувствах се неловко, като че ли съм звъннала на някого насред парти, за което не следва да знам.

Три секунди по-късно мъжки глас каза:

— Ало?

— Здравейте. Търся Лайл Уърт. — Бък ми душеше краката, нетърпелив да получи още.

— Кой се обажда? — Отзад все още нищо: едно огромно кънтящо нищо. Все едно онзи се намираше на дъното на яма.

— Аз съм Либи Дей. Писали сте ми.

— Оооо, пресвета майчице! Наистина ли? Либи Дей? Ъъъ, къде сте? В града ли?

— В кой град?

Мъжът — или момчето, защото звучеше млад — извика на някого зад себе си нещо, което включваше фразата „вече ги измих“, после изпъшка в ухото ми:

— В Канзас Сити ли си? Нали живееш в Канзас Сити, Либи?

Вече се канех да затварям, обаче този тип започна да се провиква „Ехооо, ехооо“ по телефона, като че ли съм разсеяно хлапе, което не внимава в час, затова потвърдих, че живея в Канзас Сити, и го попитах какво иска. Той се изсмя, хи-хи, в смисъл направо няма да повярвате.

— Ами, както ти писах, искам да поговорим за участие. Евентуално.

— Какво точно?

— Ами в специален клуб… Следващата седмица има събиране на един специален клуб и…

— Какъв клуб?

— Ами по-различен. Може да се каже, че е таен…

Нищо не казах, оставих го да се мъчи. След първоначалната напереност го усетих, че се почувства неловко. Хубаво.

— Мамка му, не може да се обясни по телефона. Да те поканя на кафе?

— Много е късно за кафе — отговорих и чак след това осъзнах, че той сигурно дори няма предвид днес, а по някое време през седмицата, а после отново се запитах как ще убия следващите четири-пет часа.

— Бира? Вино? — попита той.

— Кога?

Пауза.

— Тази вечер?

Пауза.

— Добре.

Лайл Уърт изглеждаше като сериен убиец. Следователно надали беше такъв. Ако кълцаш проститутки или ядеш бегълци, ще се стараеш да изглеждаш нормално. Седеше на една мръсна масичка насред „Тим Кларкс Трил“, влажно кръчме в съседство с някакъв битпазар. Заведението беше известно с барбекюто си, вече се пооблагородяваше и представляваше нелепа смесица между прошарени стари клиенти и типове с небрежни прически и тесни дънки. Лайл не беше нито едно от двете. Беше на двайсет и една-две, с чуплива светлокестенява коса, която се опитваше да овладее с твърде много гел на най-неподходящите места, затова на главата му се редуваха къдрави и лъскави участъци. Носеше очила с почти невидими рамки, тясно шушляково яке „Мембърс Онли“ и дънки, които бяха прилепнали, ама не готино, а просто бяха тесни. Чертите му бяха твърде деликатни, за да са привлекателни за мъж. Мъжете не трябва да имат розови устни.

Улови погледа ми и аз се запътих към него. Отначало не ме позна — просто ме преценяваше, мен, непознатата жена. Когато почти стигнах до масата, той се досети: луничките, крехкият птичи скелет, чипият нос, който ставаше още по-чип, колкото повече някой се взираше в него.

— Либи! — възкликна той, осъзна, че е твърде фамилиарен, и додаде: — Дей! — Изправи се, дръпна един сгъваем стол, доби вид на човек, който съжалява за жеста, и отново седна. — Косата ти е руса.