Гиллиан Флинн - Мрак

— Мръсно мъниче — каза Бен и я сръга отстрани, фразата си беше тяхна стара шега. Пати не знаеше откъде е започнало всичко. Либи отметна глава назад и се засмя силно, престорено силно, за да зарадва Бен.

— Мамино момиче — изкиска се глезено Либи в отговор.

Пати сапуниса някаква кърпа и я подаде на всички, за да не стават от масата. Рядко се случваше Бен да се закачи с някоя от сестрите и на Пати й се струваше, че ако всички останат по местата си, доброто настроение ще се запази. Нуждаеше се от добро настроение, както човек се нуждае от сън, ако е будувал цяла нощ, както си мечтаеш да се отпуснеш в леглото. Всяка сутрин се събуждаше и си обещаваше, че няма да позволи на фермата да я съсипе, няма да допусне разрухата (закъсняваше с изплащането на заема с три години, три години, а не виждаше изход) да я превърне в жена, която би мразила: безрадостна, изпита, неспособна да се зарадва на нищо. Всяка сутрин коленичеше на излинялата пътека до леглото си и се молеше, но всъщност даваше обещание: „Днес няма да крещя, няма да плача, няма да се свивам на топка, като че ли очаквам да ме ударят. Ще се насладя на деня“. Може и да издържи до обяд, преди да се вкисне.

Всички бяха нагласени, измити, казаха набързо молитва и всичко си беше наред, докато Мишел не заяви на висок глас:

— Бен трябва да си свали шапката.

Семейство Дей открай време си имаше правило — никакви шапки на масата. Категорично правило, което Пати се учуди, че изобщо се налага да бъде споменавано.

— Бен наистина трябва да си свали шапката — съгласи се тя с деликатна настойчивост.

Бен наклони глава към нея и тя усети лека тревога. Нещо не беше наред. Веждите му, обикновено тънки ръждиви линии, бяха черни, а кожата под тях беше тъмно пурпурна.

— Бен?

Той свали шапката си и главата му се оказа покрита с мастиленочерна коса, разрошена като козината на стар лабрадор. Пати се шокира, все едно бе погълнала ледена вода твърде бързо — рижата му коса, най-характерната особеност на Бен, вече я нямаше. Той изглеждаше по-голям. Зъл. Сякаш момчето пред нея го беше прогонило в забвение.

Мишел изпищя, Деби избухна в сълзи.

— Бен, скъпи, защо? — попита Пати. Мислено си нареждаше да не реагира пресилено, но точно това правеше. Заради глупавата тийнейджърска проява — не беше нищо повече — взаимоотношенията със сина й внезапно сякаш станаха безнадеждни. Бен седеше, забол поглед в масата, подсмихваше се и сякаш се предпазваше със силово поле от тяхната женска бъркотия, а Пати си блъскаше главата да му измисли някакво извинение. Той мразеше рижата си коса още като дете, защото му се подиграваха заради нея. И може би още я мразеше. Може би така отстояваше себе си. Което беше положително. Но пък беше наследил червената си коса от Пати, а точно нея бе заличил. Нима това не беше отхвърляне? Либи, единственото й друго рижо дете, явно също смяташе така — тя седеше, стиснала кичур коса между тъничките си пръстчета, и мрачно го гледаше.

— Добре — каза Бен, изсърба шумно яйцето си и се изправи. — Стига толкова драми. Това е само една глупава коса.

— Обаче беше хубава.

При тези думи той спря, сякаш наистина се позамисли. После поклати глава — на коментара й ли, на цялата сутрин ли, Пати не знаеше — и се отправи към вратата с тежки стъпки.

— Просто се успокойте — провикна се той, без да се обръща. — Ще се върна по-късно.

Пати допускаше, че Бен ще затръшне вратата, но той я затвори тихо, което като че беше още по-зле. Тя духна бретона си и огледа ококорените сини очи край масата, които очакваха реакцията й. Усмихна се и тихо се засмя.

— Е, това беше странно — каза. Момичетата се понапериха и видимо се поизправиха на столовете си.

— Той е толкова странен — каза Мишел.

— Сега косата му е като дрехите — отбеляза Деби, изтри сълзи с опакото на ръката си и хапна от палачинката.

Либи само се взираше в чинията си, привела рамене над масата. Беше униние, каквото само дете може да внуши.

— Всичко е наред, Либи — каза Пати и се опита да я потупа безгрижно, без да предизвика отново коментарите на другите момичета.

— Не, не е — възрази Либи. — Той ни мрази.

Сега

Пет вечери, след като пих бира с Лайл, потеглих надолу по склона с колата си от вкъщи, после продължих да се спускам към квартал Уест Ботъмс на Канзас Сити. Кварталът благоденстваше, докато работеха кошарите, а оттогава много десетилетия се намираше в състояние, противоположно на благоденствието. Сега се състоеше от високи и притихнали тухлени сгради с имената на вече несъществуващи компании: „Рафтъри Голд Сторидж“, „Ландън Бийф“, „Данхаузър Кетъл Тръст“. Няколко ремонтирани постройки бяха превърнати в истински обиталища на духове, които грейваха около празника на Вси светии: пететажни пързалки, вампирски замъци и пияни тийнейджъри, които крият бирите си под колежанските си якета с надписи.