Гиллиан Флинн - Мрак

Той се запъти по коридора към една врата за мазето, облепена с брошури: Кабина 22: Колекционираме Лизи Бордън! Предмети за продажба или замяна! Кабина 28: Карла Браун — обсъждане на следите от ухапване. Кабина 14: Ролева игра — разпитайте Кейси Антъни! Кабина 15: Ужасните коктейли на Том — днес предлагаме пунш „Джоунстаун“ и „Сладката Фани Адамс“.

И после видях в ъгъла зърнистата синя брошура с моята снимка на ксерокс: „Да поговорим за лошия ден на Дей! Клането във фермата в Кинаки, Канзас — дисекция на случая и специален, специален ГОСТ!!!“.

Отново ми се прииска да си тръгна, но вратата се отвори широко и навътре ме засмука влажното мазе без прозорци, пълно с може би двеста човека, които, приведени един към друг, си крещяха в ушите, сложили ръце върху раменете си. Някога в училище ни показаха как рояци скакалци нападат Средния запад и сега си спомних точно за това — всички тези ококорени очи, вперени в мен, дъвчещите усти, извитите ръце и лакти. Стаята беше направена като полицейски участък, разделена на кабинки с евтини прегради от метална мрежа. Всяка кабинка беше за различно убийство. Преброих може би четирийсет от пръв поглед. Генератор едва-едва захранваше редица крушки, провесени на кабелите си из стаята, олюляващи се неравномерно, осветяващи зловещо лицата на хората — същинско сборище от посмъртни маски.

От отсрещната страна на помещението Лайл ме забеляза и започна да си проправя път през тълпата, издал напред едното си рамо и леко извърнат настрани. Поздравяваше се с хората. Явно беше важна персона сред събраните тук — всички искаха да го докоснат, да му кажат нещо. Приведе се, за да даде възможност на някакъв тип да прошепне нещо в малкото му ухо, а щом се изправи, главата му се удари в един прожектор и всички наоколо се засмяха, а лицата им ту се озаряваха, ту помръкваха, когато прожекторът се завъртя като полицейска лампа. Лица на мъже. Повечето. Имаше само няколко жени — видях само четири, с очила, безлични. Мъжете също не бяха привлекателни. Имаше професионалисти с бакенбарди, невзрачни, каквито са бащите от предградията. Имаше и доста типове на по двайсет и няколко с евтини подстрижки и очилца като на математически гении, мъже, които приличаха на Лайл и на типа, който ме доведе долу. Нищо забележително, но излъчващи някаква умна арогантност. Като ухание на афтършейв.

Лайл стигна до мен, а мъжете зад него ме изучаваха ухилено с поглед, все едно съм новото му гадже. Той поклати глава.

— Извинявай, Либи. Кени трябваше да ми звънне на мобилния, когато пристигнеш, за да мога лично да те доведа.

Изгледа над главата ми Кени и той сви рамене и си тръгна. Лайл ме поведе из тълпата, като побутваше с пръст рамото ми отзад. Някои хора носеха костюми. Мъж с черна жилетка и висока черна шапка си проправи път покрай мен, предлагайки през смях сладкиши. Лайл завъртя очи към мен:

— Луд е по Фредерик Бейкър. От няколко години се опитваме да изтласкаме почитателите на ролевите изпълнения, обаче… твърде много хора си падат по това.

— Не знам какво означава — отговорих притеснена, че започвам да му изпускам края. Ръгаха ме лакти и рамене, избутваха ме през няколко метра. — Сериозно, изобщо не проумявам какво става, мамка му.

Лайл въздъхна нетърпеливо и погледна часовника си.

— Виж, сеансите ни започват чак в полунощ. Искаш ли да те разведа, да ти обясня?

— Искам си парите.

Той задъвка долната си устна, извади плик от джоба си и го навря в ръката ми, като същевременно се наведе и ме помоли да преброя парите после. Пликът беше дебел и аз се поуспокоих.

— Ела да те разведа. — Тръгнахме да обикаляме помещението, отдясно и отляво имаше тесни кабинки, които ми приличаха на клетки заради металните мрежи. Лайл отново бодна пръст в рамото ми и ме побутна напред. — Клуб на следователя и между другото, не ми чети конско, знаем, че името не е хубаво, но така си остана. Наричаме го КС и той е причината да правим по едно голямо събиране всяка година тук, в Канзас Сити, КС… Та, както ти казах, тук идват предимно хора, които разплитат случаи. И почитатели. На прочути убийства. Всякакви, от Фани Адамс до…

— Коя е Фани Адамс? — попитах рязко, осъзнала, че започвам да завиждам. Трябваше аз да съм специалната тук.

— Осемгодишна е била насечена на парчета в Англия през 1867 година. Този тип, когото току-що подминахме, с цилиндъра и другите неща, се прави на убиеца й, Фредерик Бейкър.

— Това е наистина извратено. — Е, тя беше мъртва отдавна. Значи не ми е конкуренция. Хубаво.