Гиллиан Флинн - Мрак

— Боже, чакай, не се дръж като изрод де.

Ама аз си бях изрод още от раждането. Представях си как излизам от утробата обезобразена и разкривена. Открай време лесно губя търпение. Фразата „майната ти“ може и да не е съвсем на върха на езика ми, но е там някъде. По средата на езика.

Застинах насред крачка, както си слизах.

— Виж, очевидно познавам Лайл Уърт — каза типът. — Ти си в списъка за гости ли?

— Не знам. Казвам се Либи Дей.

Той зяпна, после затвори уста с влажно премляскване и ме изгледа изпитателно, както ме беше изгледал Лайл.

— Косата ти е руса.

Погледнах го с извити вежди.

— Хайде, ела, ще те заведа долу — каза той и отвори широко вратата. — Ела де, не хапя.

Малко са фразите, които ме дразнят повече от „не хапя“. Единствената реплика, от която избухвам по-бързо, е когато някой месест пияница ме забележи да се опитвам да мина покрай него и изграчи: „Усмихни се де, не може да е чак толкова лошо!“. Ами всъщност може, тъпако!

Тръгнах обратно, завъртях глупаво очи към типа на прага, пристъпвайки съвсем бавно, та се наложи той да се облегне на вратата, за да я задържи отворена. Задник.

Влязох в подобно на пещера фоайе, от двете страни със счупени месингови аплици, изработени така, че да приличат на житни класове. Помещението беше високо повече от шест метра. На тавана някога беше имало стенопис — неясни олющени изображения на провинциални момичета и момчета, които копаеха. Едно момиче, чието лице вече се беше изтрило, изглежда, държеше въже за скачане. Или пък беше змия? Целият западен ъгъл на тавана беше хлътнал: там, където дъбът от стенописа би трябвало да се покрие целият със зелени летни листа, имаше само късче синьо нощно небе. Виждах сиянието на луната, но не и самата луна. Фоайето остана тъмно, електриковосиньо, но аз различавах купчините смет, заметени в ъглите на стаята. Купонджиите бяха прогонили незаконно заселилите се, после бяха взели метлите и се бяха опитали да внесат малко ред тук. Въпреки това миришеше на пикня. Стар кондом беше залепнал като макарон на стената.

— Не можахте ли да се настаните в някоя банкетна зала? — промърморих. Мраморният под, под краката ми се тресеше. Явно екшънът беше долу.

— Не ни посрещат с отворени обятия — отбеляза типът. Имаше младо месесто лице с бенки. Носеше малка тюркоазена обеца, каквато винаги свързвам с хора, които си падат по „Тъмници и дракони“ 2 2 Dungeous and Dragons — ролева фентъзи игра. — Б.ред. . С мъже, които отглеждат порове и смятат, че фокусите са нещо готино. — Освен това тази сграда притежава определена… атмосфера. Един от семейство Талман си е пръснал мозъка тук през 1953 година.

— Гот.

Стояхме и се гледахме един друг, а неговото лице се променяше в мрачевината. Не виждах откъде се слиза долу. Асансьорните клетки отляво очевидно не работеха, а потъмнелите кабини бяха спрели между етажите. Представих си група призрачни служители с делови костюми, които търпеливо чакат асансьорите да потеглят отново.

— Е… ще ходим ли някъде?

— О, да. Виж, искам само да кажа… Съжалявам за загубата ти. Сигурен съм, че след толкова много време… Просто не мога да си представя. То е като от разказ на Едгар Алан По. Имам предвид случилото се…

— Опитвам се да не мисля много за него — дадох стандартния отговор аз.

Той се засмя.

— Е, в такъв случай не си дошла на подходящото място.

Завихме и той ме поведе надолу по коридора към някогашните канцеларии. Под краката ми хрущеше счупено стъкло, надничах в стаите, покрай които минавахме: празно, празно, пазарска количка, старателна купчинка изпражнения, остатъци от огън, и после един бездомник, който весело възкликна „Здрасти!“, стиснал еднолитрова бутилка с уиски.

— Казва се Джими — поясни младежът. — Изглежда свестен, затова му позволихме да остане.

Колко великодушно, помислих си, но иначе само кимнах на Джими. Стигнахме до масивна и тежка врата, отворихме я и отвътре ме блъсна шум. Откъм мазето се носеха и съревноваваха помежду си органна музика, хеви метъл и високият говор на хора, които се опитваха да си говорят, крещейки.

— След теб — каза младежът. Не помръднах. Не обичам да има хора зад мен. — Или пък аз да те… Насам.

Поколебах се дали да не си тръгна веднага, но после лошотията ме тласна напред, когато си представих как този тип, този проклет средновековен панаирджийски клоун, слиза долу и казва на приятелите си: „Тя се уплаши, тя просто избяга!“ И всички избухват в смях и се чувстват много корави. А той добавя: „Тя изобщо не е такава, каквато си мислехме, че ще бъде“. И вдига ръка съвсем мъничко, за да покаже за колко кратко съм останала. Майнатавимайнатавимайнатави , казах си мислено, и го последвах.