Гиллиан Флинн - Мрак

— Виждаш ли, има повече жени — победоносно каза Лайл и посочи къдравата женска планина. — Искаш ли да отидем, или предпочиташ да почакаш и да те въведа тържествено?

— Сега е добре.

— Групата се състои от умни и сериозни фенове. Ще ти допаднат. Обзалагам се, че ще научиш нови неща от тях.

Изхъмках и последвах Лайл. Жената първа вдигна поглед, измери ме с присвити очи, после се ококори. Държеше саморъчно изработена папка, на която беше залепила моя училищна снимка с медальон златно сърчице, който някой ми беше изпратил по пощата. Жената изглеждаше така, все едно иска да ми подаде папката — държеше я като театрална програма. Не протегнах ръка. Забелязах, че е нарисувала сатанински рога на главата ми.

Лайл положи длан върху рамото ми, после я махна.

— Здравейте, всички. Специалната ни гостенка пристигна, звездата на тазгодишния ни конвент — Либи Дей.

Няколко извити вежди, няколко одобрителни кимвания, един от мъжете с вид на полицаи каза „мамицата му“. Понечи да плесне разтворената длан на Лайл високо във въздуха, но после се отказа и ръката му неволно застина в нацистки поздрав. По-възрастният мъж отмести очи от мен и продължи да дращи бележките си. За миг се притесних, че от мен се очаква да държа реч, но вместо това промърморих кисел поздрав и седнах на масата.

Разнесоха се обичайните поздрави, въпроси. Да, живея в Канзас Сити. Не, в момента не работя. Не, не поддържам контакт с Бен. Да, той ми пише няколко пъти годишно, но аз изхвърлям писмата, без да ги отварям. Не, не съм любопитна какво пише. Да, склонна съм да продам следващото, което получа.

— Е — прекъсна ни най-накрая Лайл с грандиозно куркане на червата. — Пред вас стои ключова фигура в случая „Дей“, така нареченият очевидец, така че да преминем към истинските въпроси.

— Аз искам да попитам нещо — каза един от типовете с вид на ченгета. На лицето му се появи крива усмивчица и той се извърна на стола си. — Ако нямате нищо против да мина на въпроса.

Наистина чакаше да кажа, че нямам нищо против.

— Защо свидетелства, че Бен е убил семейството ви?

— Защото наистина го направи — отговорих. — Бях там.

— Ти си се криела, миличка. Няма начин да си видяла каквото твърдиш, че си видяла, иначе и ти щеше да си мъртва.

— Знам какво видях — подех както обикновено.

— Глупости. Видяла си каквото са ти казали да видиш, защото си била послушно изплашено момиченце, което иска да помогне. Прокуратурата царски те е прекарала. Използвали са те, за да заковат най-лесната мишена. Най-мързеливата полицейска работа, която съм виждал.

— Бях в къщата…

— Дааа, а как ще обясниш изстрелите, с които е убита майка ти? — продължи да ме обстрелва мъжът, приведен напред към коленете си. — По ръцете на Бен не е имало нагар…

— Ей, ей, господа — прекъсна го по-възрастният мъж и размаха дебелите си криви пръсти — и дами — додаде мазно и кимна на мен и на къдрокоската. — Още не сме представили фактите по случая. Трябва да спазваме протокола, иначе все едно си чатим по интернет. Когато имаме такъв гост, трябва да сме абсолютно сигурни, че сме на една вълна.

Само мърморене, без открито несъгласие, затова възрастният мъж навлажни устни, погледна над бифокалните си очила и се изкашля да поразмести хриповете в гърлото си. Беше властен, но някак нехигиеничен. Представих си го как сам у дома яде праскови от консерва над кухненския плот и лочи сиропа. Започна да чете от бележките си.

— Факт: към два часа през нощта на 3 януари 1985 година един или повече извършители убиват семейство Дей във фермата им в Кинаки, Канзас. Жертвите са Мишел Дей на десет години, Деби Дей на девет и майката, Пати Дей, на трийсет и две. Мишел Дей е удушена, Деби Дей умира от нанесени с брадва рани, Пати Дей — от две огнестрелни рани, рани от брадва и дълбоки порязвания с ловджийски нож „Бауи“.

Усетих как кръвта забушува в ушите ми и си напомних, че не чувам нищо ново. Нищо, заради което да изпадам в паника. Всъщност никога не бях чувала да се изреждат подробностите, свързани с убийството. Оставих думите да изтекат през мозъка и ушите ми, както уплашен до смърт болен от рак изслушва целия лекарски жаргон, без да проумява нищичко, освен че новината е адски лоша.

— Факт — продължи да изрежда мъжът: — най-малкото дете, Либи Дей, на седем години, по онова време е в къщата, но успява да избяга от убиеца или от убийците през прозорец в стаята на майка си. Факт: най-голямото дете, Бенджамин Дей, твърди, че не е бил у дома, а е спял в плевнята на свой съсед през онази нощ след спор с майка си. Той не дава друго алиби, а поведението му пред полицията е крайно неотзивчиво. Впоследствие е арестуван и обвинен, до голяма степен въз основа на слухове сред общността, че е поклонник на Сатаната — стените в къщата са покрити със символи и думи, свързани със сатанинско преклонение. Изписани с кръвта на майка му. — Възрастният мъж, за да подсили въздействието на думите си, огледа групата, после отново се върна към бележките си: — По-категорично доказателство срещу него са показанията на оцелялата му сестра Либи, която свидетелства, че го е видяла да извършва убийствата. Въпреки обърканите показания на Либи и невръстната й възраст Бен Дей е осъден. Въпреки смайващата липса на веществени доказателства. Мисля, че сме единодушни — убийствата може да бъдат проследени до събитията от 2 януари 1985 година. Всичко се обърква за един-единствен ден от един-единствен Дей — каламбурът е неволен. — Тихи смехове, виновни погледи към мен. — Когато семейството става от сън сутринта, нищо не вещае нападението над тях. През онзи ден обаче нещо адски се е объркало.