Гиллиан Флинн - Мрак

Част от снимките от местопрестъплението се изсипаха от папката на човека, който говореше: пълничък окървавен крак и част от лавандулова нощница. Деби. Мъжът забеляза погледа ми и пъхна снимката отново вътре, като че ли това не е моя работа.

— Мисля, всички сме единодушни, че извършителят е Ранър Дей — каза дебелата жена, ровейки в чантата си, от която се посипаха хартиени кърпички.

Сепнах се, като чух името на баща си. Ранър Дей. Нещастник.

— Нали така? — продължи жената. — Отива у Пати, опитва да измъкне от нея пари както обикновено, не получава нищо, вбесява се и откача. Този тип е бил луд, нали така?

Жената извади шишенце и глътна два аспирина, както правят по филмите — с рязко и силно отмятане на главата назад. След това потърси потвърждението ми с поглед.

— Да, така мисля. Не го помня добре. Развели са се, когато съм била на две. След това не поддържахме сериозен контакт. Той се върна и живя с нас едно лято, лятото преди убийствата, но…

— Къде е сега?

— Не знам.

Тя завъртя отчаяно очи.

— Ами следата от голямо мъжко стъпало? — попита мъж, облечен в черно. — Полицията така и не обяснява защо официална мъжка обувка оставя кървава следа в къща, където никой не носи официални мъжки обувки…

— Полицията не обяснява много неща — отвърна по-възрастният мъж.

— Например хаотичните кървави следи — додаде Лайл и се извърна към мен. — Има кърваво петно на чаршафите на Мишел и то е с различна кръвна група от тази на който и да било в семейството. За жалост чаршафите са били от магазини за вещи втора употреба, а обвинението твърди, че кръвта може да е дошла от всеки.

— Да, леко използвани чаршафи. Семейство Дей имат много такива вещи: канапе, телевизор, лампи, джинси, дори пердетата си купуват оттам.

— Знаеш ли как да намерим Ранър? — попита по-малкото хлапе. — Може ли да му зададеш няколко въпроса от наше име?

— Все още смятам, че си струва да бъдат разпитани някои от приятелите на Бен от онова време. Имаш ли още познати в Кинаки? — попита възрастният мъж.

Няколко човека поведоха спор за комарджийството на Ранър, за приятелите на Бен и за слабото полицейско разследване.

— Ей — прекъснах ги, — ами Бен? Него не го ли включваме?

— Моля ти се, това е най-несправедливата съдебна процедура — каза дебелата жена. — И не се преструвай, че си на друго мнение. Освен ако не предпазваш баща си. Или прекалено много се срамуваш от стореното.

Изгледах я гневно. Имаше малко жълтък в косата си. „Кой яде яйца посред нощ?“, запитах се. Или е там още от закуска?

— Магда е много силно ангажирана със случая, полага всякакви усилия за освобождаването на брат ти — обясни възрастният мъж с покровителствено извиване на вежди.

— Той е прекрасен човек — каза Магда, вирнала брадичка към мен. — Пише поезия и музика и е изпълнен с надежда. Трябва да го опознаеш, Либи, наистина.

Тя плъзна нокти по купчина папки върху масата пред себе си, всяка с името на някой член на семейство Дей. Най-дебелата папка беше покрита със снимки на брат ми: Бен, червенокос и още малък, сериозно стиснал в ръка самолетче бомбардировач; Бен чернокос и уплашен на полицейската снимка малко след ареста си; Бен днес в затвора, отново с рижа коса, с прилежен вид, полуотворена уста, сякаш насред изречението. До тази папка беше папката на Деби с една-единствена нейна снимка, облечена като циганче за празника на Вси светии — с червени бузки, червени устни, с привързана с червената бандана на майка ни кестенява коса и издаден настрани хълбок, уж сексапилно. Отдясно се виждаше обсипаната ми с лунички ръка, протегната към нея. Беше семейна снимка, която мислех, че не е публикувана.

— Откъде я взехте? — попитах.

— Отнякъде — положи Магда дебелата си ръка върху папката.

Наведох очи към масата, овладявайки импулса си да се метна отгоре й. Снимката на мъртвото тяло на Деби отново се изсули от папката на възрастния мъж. Видях окървавения й крак, разпорения корем, почти отсечената ръка. Наведох се над масата и стиснах китката на мъжа.

— Приберете тази гадост — промърморих. Той отново пъхна снимката вътре, после вдигна папката като щит и примигна насреща ми.

Вече всички от групата се взираха в мен любопитно и малко притеснено, като че ли бях домашно зайче, за което току-що бяха узнали, че е болно от бяс.

— Либи — поде Лайл успокоително като водещ на токшоу, — никой не се съмнява, че си била в къщата. Никой не се съмнява, че си преживяла невероятна ужасия, каквато не бива да се случва на нито едно дете. Обаче наистина ли видя с очите си онова, което твърдиш, че си видяла? Или са те подготвили?