Гиллиан Флинн - Мрак

— Ще свърши след секунди, не може да пробиеш само едното, Пи.

Дейната Даян. Не бива да си зарязваш работата — нито заради времето, нито от мързел, нито заради болно ухо, топенето на снега или уплашената си по-малка сестра.

Пати завъртя златните си малки обеци. Лявата не беше точно в средата — сама си беше виновна, че мръдна в последния момент. И все пак ето ги, двете следи от младежка жар, а и Пати го направи заедно със сестра си точно както си сложи червило за пръв път или дамски превръзки с големината на памперси някъде през 1965 година. Някои неща не бива да правиш сам.

Сипа препарат в мивката и се зае да търка, а водата стана мастиленозелена. Даян сигурно скоро щеше да дойде. Винаги се отбиваше към средата на седмицата, ако е „в колата си“ — кажеше ли така, петдесетина километровото пътуване до фермата изглеждаше като най-обикновена дневна задача. Даян щеше да обърне най-новата драма с Бен на шега. Когато Пати се тревожеше за училището, учителите и фермата, за Бен, за брака си, за децата, за фермата (след 1980 година неизменно се тревожеше за фермата), копнееше за присъствието на Даян като за силно питие. Даян сядаше на шезлонга в гаража й, изпушваше няколко цигари, обявяваше Пати за глупачка и й нареждаше да се развесели. Тревогите те намират лесно, дори без да ги каниш. За Даян тревогите бяха едва ли не материални същества, порести твари с куки вместо пръсти, които трябваше да бъдат унищожавани незабавно. Даян не се тревожеше, това оставяше на не толкова сърцатите жени.

Обаче на Пати не можеше да й олекне. През последната година Бен беше толкова дистанциран, беше се превърнал в странно и напрегнато дете, което се затваряше в стаята си, куфееше на музика, от която стените се тресяха, а изпод вратата му изхвърчаха избълвани с крясък думи. Плашещи думи. Отначало тя не си правеше труда да слуша, защото самата музика беше толкова грозна, толкова неистова, но един ден се прибра от града по-рано, а Бен си мислеше, че е сам вкъщи, затова Пати застана пред вратата му и го чу да реве:

Записът прескочи и отново се разнесе дрезгавият напев: „Няма ме вече, изчезнал съм, дяволът облада душата ми, сега съм син на Сатаната“.

И отново. И после пак. Пати разбра, че Бен се е привел над грамофона, вдига игличката и пуска думите отново и отново като молитва.

Искаше й се Даян да е тук. Веднага. Даян се настаняваше на канапето като дружелюбна мецана, облечена с някоя от трите си стари фланелени ризи, сега вече дъвчеше никотинови дъвки и разказваше за онзи път, когато Пати се прибрала по минижуп и техните зяпнали, все едно тя е изгубена кауза.

— А ти не беше, нали така? Беше просто дете. Той също е дете. — После Даян щракваше с пръсти, като че ли беше толкова просто.

Момичетата висяха пред вратата на банята — щяха да са там и да я чакат, когато излезе. От търкането и мърморенето на Пати бяха разбрали, че нещо пак не е наред, и се опитваха да решат дали положението изисква сълзи или укори. Когато Пати плачеше, най-малко две от момичетата се разстройваха, а ако някой беше сгазил лука, обвиненията се понасяха из къщата като вихър. Жените Дей бяха самото въплъщение на психологията на тълпата. ЛА живееха във ферма с доста остри вили.

Тя изплакна ръце, напукани, зачервени и корави, и се погледна в огледалото, за да се увери, че очите й не са зачервени. Беше на трийсет и две, но изглеждаше с десет години по-възрастна. Челото й беше набърчено като детско ветрило, а от ъгълчетата на очите й се разперваха тънки бръчици. Косата й беше къса, с тънки бели нишки, а тялото й бе непривлекателно кльощаво, отвсякъде стърчаха остри връхчета, все едно е погълнала цяла полица с инструменти: чукове, топчета нафталин и няколко стари бутилки. Нямаше вид на човек, когото да ти се прииска да прегърнеш, и всъщност децата й рядко се гушваха в нея. Мишел обичаше да й реше косата (нетърпеливо и агресивно, както обичаше да прави повечето неща), а Деби се накланяше към нея, когато и двете бяха прави (нехайно и разсеяно, както обикновено правеше). Клетата Либи изобщо избягваше да я докосва, освен ако не беше сериозно пострадала, и това също беше логично. Тялото на Пати беше толкова изхабено, че на двайсет и няколко зърната на гърдите й вече бяха станали много грапави и тя започна да храни Либи от шише почти веднага.

В тясната баня нямаше шкафче за лекарства (какво щеше да прави, когато момичетата станат гимназистки — една баня за четири жени — а и как ще се оправя Бен? Представи си го за миг в някаква мотелска стая, сам-самичък насред разхвърляни по момчешки хавлиени кърпи и вкиснато мляко), затова тя държеше малък набор тоалетни принадлежности подредени върху мивката. Бен ги беше избутал в един ъгъл — аерозолен дезодорант и лак за коса, малка кутийка с бебешка пудра, която не помнеше кога е купила. Сега и те бяха опръскани със същите морави петна, с които беше изцапана и мивката. Пати ги избърса, като че ли са порцеланови фигурки. Не беше готова за ново посещение на магазина. Беше ходила в Салина преди месец в позитивно и ведро настроение, за да купи някаква разкрасяваща козметика: почистващ лосион, крем за лице, червило. Беше сгънала двайсет долара в джоба си само за пътуването. Същинско разточителство. Обаче й се зави свят дори само от разнообразието на кремове за лице — хидратиращи, против бръчки, слънцезащитни. Можеш да купиш овлажнител, но после трябва да вземеш и подходящ почистващ лосион и нещо, наречено тонер, а още преди да стигнеш до нощния крем, вече си профукал петдесет долара. Тръгна си от магазина с празни ръце, чувствайки се глупаво, смирена.