Гиллиан Флинн - Мрак

— Приятелката на Бен ли? — попитах.

— Да, точно тя май. За последно я видях с Бен и с Трей и се надявам просто да е избягала. Понякога ми е приятно да си мисля, че съм дядо.

— Какви ги дрънкаш?

— Тя беше бременна от Бен. Или поне така ми каза той. Много се похвали, все едно е голямо постижение. Онази вечер я видях за последно, повече не се появи. Притесних се, че е мъртва. Нали това правят сатанистите — убиват бременни жени и бебетата им? Тя определено изчезна.

— И ти не каза нищо на полицията?

— Ами какво ми влиза в работата?

2 януари 1985 г.

21:12 ч.

Къщата притихна за малко, след като Ранър профуча навън, за да отиде да тормози за пари някой друг. Пеги Бъниън, сегашното му гадже — така поне беше подочула Пати — защо не тормози нея? Сигурно вече го правеше.

Едно, две, три. После момичетата я връхлетяха с въпроси, притеснения и малки ръчички по цялото й тяло, сякаш се опитваха да се стоплят на слаб открит огън. Този път Ранър беше наистина страшен. Открай време беше заплашителен и избухлив, когато не станеше на неговото, но не си изпускаше нервите съвсем, обаче днес за малко не я нападна. За малко. Докато бяха женени, бяха имали дрязги, шляпвания по главата, целящи по-скоро да вбесяват, да й напомнят, че е безпомощна, а не истински да я наранят. „Защо няма храна в хладилника? Шляп. Къде отидоха парите, а, Пати? Шляп, шляп, шляп. Чуваш ли ме, момиче? Къде са парите, по дяволите?“ Този мъж имаше маниакална нужда от пари. Дори в редките бащински моменти, когато неохотно играеше монополи с децата, той почти през цялото време крадеше пари от банката и стискаше ярките оранжеви и пурпурни банкноти в скута си. „Да не твърдиш, че мамя, Бен?“ Шляп, шляп, шляп. „За по-умен от мен ли се мислиш?“ Шляп.

Сега, близо час, след като Ранър си беше тръгнал, момичетата още се скупчваха край нея, близо до нея, зад нея, на канапето, и я разпитваха какво не е наред, какво не е наред с Бен и защо татко е толкова ядосан. С какво е ядосала татко? Либи седеше най-далеч от нея, свита на клъбце, смучеше пръста си, а тревожните й мисли не се откъсваха от посещението в дома на семейство Кейтс, от онзи полицай. Изглеждаше трескава, а когато Пати пресегна да пипне бузата й, потръпна.

— Всичко е наред, Либи.

— Не, не е — възрази тя, вперила немигащ поглед в Пати. — Искам Бен да се върне.

— Ще се върне — увери я Пати.

— Откъде знаеш? — простена Либи.

Деби се вкопчи в думите й:

— Ти знаеш ли къде е? Защо не можем да го намерим? Да не е за газил заради косата си?

— Знам защо е загазил — обади се Мишел с най-мазното си гласче. — Заради секса.

Пати се извърна към нея бясна заради този глупав клюкарски ритъм. Навита на ролки коса, шушукане в супермаркета. В момента хората обсъждаха семейството й в цял Кинаки. Стисна ръката на Мишел по-силно, отколкото възнамеряваше.

— Какво искаш да кажеш, Мишел, какво си мислиш, че знаеш?

— Нищо, нищо — изломоти Мишел. — Просто си говорех, нищо не знам. — Запелтечи, както правеше винаги, когато загази и съзнава, че е сбъркала.

— Бен ти е брат, не бива да говориш отвратителни неща за собствения си брат. Не и в това семейство и определено не извън него. В училище, в църквата, където и да било.

— Но, мамо… — поде Мишел, все още разплакана. — Аз не харесвам Бен.

— Не говори така.

— Той е лош, прави лоши неща, всички в училище знаят…

— Какво знаят, Мишел? — Пати усети как челото й пламва и й се прииска Даян да беше тук. — Не разбирам какво говориш. Да не искаш да кажеш, че Бен… че Бен ти е направил нещо?

Беше си обещала никога да не задава този въпрос, защото е предателство към Бен дори да си го помисли. Когато той беше по-малък, на седем или на осем години, имаше навика да се пъхва нощем в леглото й, а тя се събуждаше, защото той прокарваше пръсти през косата й, обхващаше гърдата й с длан. Невинни, но смущаващи моменти, в които Пати се събуждаше възбудена сексуално, после скачаше от леглото и навличаше нощници и халати като ужасена девица. „Не, не, не, не бива да докосваш мама така“. Само че тя не беше подозирала — досега — че Бен може да е правил нещо със сестрите си. Затова остави въпроса да увисне във въздуха, но Мишел се разстройваше все повече и повече, побутваше големите си очила по острия си нос, плачеше.

— Мишел, извинявай, че ти се развиках. Бен има неприятности. Направил ли ти е нещо, за което трябва да знам? — Нервите й бяха обтегнати — на моменти чисто и просто я обземаше паника, след това сякаш напълно се отнасяше. Сега почувства как у нея се надига страх, онова усещане като в излитащ самолет.