Гиллиан Флинн - Мрак

Носейки се нагоре-надолу по земните вълни, стигнах до горната част на последния хребет и открих източника на светлина. Оказа се, че домът на Ранър е промишлена цистерна, която приличаше на наземен басейн. От нея струеше светлина и за броени секунди се притесних дали не е радиоактивна. Арсенът за скакалци светеше ли?

Докато вървях към цистерната, чувах силното ехо от движенията на Ранър — сякаш бръмбар пълзи по стоманен барабан. Шептеше си нещо с поучителния тон на детска учителка — „ами трябваше да помислиш за това по-рано, умнико“ — и цистерната излъчваше говора към небето, което вече беше станало виолетово като траурна рокля. „Дааа, май този път наистина го направи, Ранър, човече“, казваше той. Цистерната беше висока около три метра и имаше стълба от едната страна. Започнах да се катеря по нея и да викам баща си по име.

— Ранър, Либи е, дъщеря ти! — изкрещях и ръцете ме засърбяха от ръждата по стълбата. Отвътре се разнесоха гъргорещи звуци. Изкачих още няколко пречки и надникнах в цистерната. Ранър се беше навел от кръста и повръщаше на пода на цистерната, и изведнъж изригна някаква пурпурна топчеста маса, както спортист би изплюл тютюн. След това се излегна на мръсна плажна кърпа, завъртя настрани бейзболното си кепе, и кимна, все едно някъде някой е свършил добра работа. Край него като свещи светеха половин дузина фенерчета и озаряваха тъмното му лице с груби черги и купчина боклуци: тостери без копчета, калаена тенджера, купчина часовници и златни верижки и един малък хладилник, който не беше включен никъде. Той лежеше по гръб, отпуснат като човек, който се пече на слънце, преметнал крак върху крак, с бира по устните и разкривен картонен пакет с дванайсет кутийки отстрани. Отново извиках името му и той ме фокусира, а после вирна нос към мен като злобна хрътка, щом ме видя. Беше един от моите жестове.

— Какво искаш? — остро попита и пръстите му стиснаха по-здраво бирената кутийка. — Казах на всички, тази вечер никаква търговия.

— Ранър, аз съм Либи, дъщеря ти.

Сега вече той се надигна на лакти и завъртя шапката си назад. Изтри с длан дантелата от засъхнала слюнка по брадичката си. Успя отчасти.

— Либи? — ухили се той. — Малката Либи! Ами слез долу, миличка! Ела да кажеш здрасти на стареца си. — Той с мъка се изправи в средата на цистерната и фенерчетата му придадоха шантаво сияние. Поколебах се на стълбата, която се прехвърляше през ръба на цистерната и после свършваше. — Хайде, Либи, това е новият дом на татко ти — вдигна той ръце към мен. Спускането в цистерната не беше опасно, но не беше и фасулска работа.

— Хайде де! Божичко, дошла си чак дотук да ме видиш, а сега те хвана шубето — изграчи Ранър. При тези думи преметнах крак през ръба на цистерната и седнах отгоре като уплашен плувец. След още едно възклицание от страна на Ранър започнах несръчно да се спускам. Той винаги с лекота наричаше децата си пъзльовци, страхливци. Всъщност го познавах само едно лято, но беше ужасно лято. Присмехът му винаги ми въздействаше и в крайна сметка провисвах от клона на някое дърво, скачах от купата сено, хвърлях се в реката, макар да знаех, че не мога да плувам. След това никога не се чувствах победоносно, само се ядосвах. Сега, докато се спусках в ръждясалата цистерна, ръцете ми се разтрепериха, краката ми омекнаха, а Ранър се приближи, хвана ме за кръста, свали ме от стената и ме завъртя на малки шеметни кръгове. Късите ми крака се разпериха настрани, все едно отново станах на седем години, и аз започнах да се опитвам да стъпя на земята, което само накара Ранър да ме стисне още по-силно, подпъхнал ръце под гърдите ми, а аз се мятах като парцалена кукла.

— Престани, Ранър, пусни ме долу. — Съборихме две фенерчета, които се търкулнаха и лъчите им заподскачаха навсякъде. Като фенерчетата, които ме преследваха онази нощ.

— Кажи зеле! — кискаше се Ранър.

— Пусни ме долу. — Той ме завъртя още по-силно. Гърдите ми се притискаха до шията, мишниците ме боляха от силната му хватка.

— Кажи зеле!

— Зеле! — креснах и вбесено затворих очи.

Ранър ме пусна. Все едно бях изхвърчала от люлка. Изведнъж полетях в безтегловност във въздуха и се зареях напред. Приземих се на крака и направих три големи крачки, преди да се блъсна отстрани в цистерната. Разнесе се силен метален тътен. Потрих рамото си.

— Човече, моите деца все са най-големите бебета! — задъхано възкликна Ранър с ръце на коленете. Наведе се назад и вратът му силно изпука. — Подай ми една бира, миличка.