Гиллиан Флинн - Мрак

Вече се беше изправил и ме гледаше гневно, разширените му зеници закриваха ирисите и сините му очи изглеждаха като слънчеви изригвания. Отново наведе глава назад припряно като зверче и тръгна към мен. Протегна длани напред, сякаш за да ми покаже, че няма да ме нарани, но на мен ми се стори обратното — че ще го направи.

— Къде отидоха всичките пари, Либи? От застраховката живот на Пати? Ето ти друга загадка, над която да се замислиш. Защото със сигурност не са у мен.

— Никой няма пари, Ранър. Отидоха за защитата на Бен.

Ранър вече се беше навел над мен и се опитваше да ме уплаши, както правеше, когато бях малка. Беше дребен мъж, обаче въпреки това беше с петнайсетина сантиметра по-висок от мен, и дишаше силно насреща ми, а дъхът му бе топъл и миришеше на бира от метална кутийка.

— Какво се случи, Ранър?

— Майка ти винаги криеше някакви пари, никога не ми помагаше, а аз години наред се бъхтих в оная ферма и не получих нито пени. Е, пиленцата се прибраха в курника, Либи. Майка ти сама си е виновна, проклета да е. Ако ми беше дала онези пари…

— Искал си й пари онзи ден, така ли?

— Цял живот дължа пари на разни хора — отговори той. — Цял живот не мога да изплувам, все съм затънал в дългове. Ти имаш ли пари, Либи? Имаш, разбира се, нали написа онази книга? Значи и ти си невинна, а? Дай ми малко пари, Либи. Дай на стареца си малко пари. Ще си купя черен дроб на пазара за органи, после ще свидетелствам и ще кажа каквото поискаш. Каквото иска бебчето ми. — Той ме бодна с два пръста по средата на гърдите, и аз се помъчих бавно да отстъпя назад.

— Ако си замесен в случилото се през онази нощ, това ще се разкрие, Ранър.

— Е, навремето нищо не откриха, защо да открият сега? Да не си въобразяваш, че ченгетата, адвокатите, всички, замесени в онова дело, всички, които се прочуха с него… — изпъна той към мен пръст и долната му челюст щръкна навън — да не мислиш, че ще кажат: опа, станала е грешка, хайде, Бени, момчето ми, отивай да се радваш на живота си. Неее. Каквото и да се е случило, той ще остане в затвора до края на живота си.

— Не и ако кажеш истината.

— Ти си точно като майка си, знаеш ли, същата… мръсница. Никога не се пускаш по течението, все правиш нещата по трудния начин. Ако ми беше помогнала само веднъж за всичките тези години, ама тя беше такава кучка… Не казвам, че заслужаваше да умре… — засмя се той малко измъчено — … обаче тя беше корава жена. И отгледа насилник на деца. Извратеняк. Това момче така и не стана истински мъж. О, и кажи на Пеги да го духа!

При тези думи се обърнах да си ходя, обаче си дадох сметка, че не мога да се покатеря без помощта на Ранър. Отново се обърнах към него.

— Малкото бебче Бен. Наистина ли мислиш, че е извършил убийствата сам-самичък? Бен?

— Е, кой беше там, Ранър? Какво се опитваш да кажеш?

— Казвам, че Трей си искаше парите. Той беше букмейкър и си искаше парите.

— От теб ли?

— Сега няма да раздавам квалификации, обаче той беше букмейкър. И през онази нощ бяха с Бен. Как според теб са влезли в онази скапана къща?

— Ако смяташ, че се е случило това, ако мислиш, че Трей Типано е убил семейството ни, трябва да свидетелстваш — прекъснах го. — Ако това е истината.

— Боже, ти нищичко не разбираш — сграбчи ме той за ръката. — Очакваш, искаш да получиш всичко безплатно, като огромен подарък, а аз си залагам кожата… Казах ти да донесеш пари. Казах ти.

Отскубнах се от ръцете му, грабнах малкия хладилник и го помъкнах към стълбата, тракането беше достатъчно силно, за да заглуши Ранър. Покатерих се отгоре, обаче въпреки това имаше няколко сантиметра между пръстите ми и пречката на стълбите.

— Дай ми моите петдесет долара и ще ти помогна да се качиш — каза Ранър и ме изгледа мързеливо. Протегнах се да хвана пречката, надигнах се на пръсти, а после усетих как хладилникът се накланя под краката ми, полетях светкавично надолу и си ударих челюстта, захапах си езика, а очите ми се напълниха със сълзи от болка. Ранър се засмя:

— Боже, ама че каша — отбеляза той, загледан надолу към мен. — Страх ли те е от мен, момиченце!

Стрелнах се зад хладилника, без да го изпускам от поглед, озъртайки се на какво да стъпя, за да се покатеря.

— Не убивам момиченца — каза той необяснимо защо. — Не убивам момиченца. — После погледът му се проясни. — Ей, намериха ли Деидре?

Знаех името, знаех какво има предвид той.

— Диондра?

— Да, Диондра!

— Какво знаеш за Диондра?

— Все се питам дали са я убили през онази нощ. Така и не я видях повече.