Гиллиан Флинн - Мрак

В далечината растяха хилави дървета, но първите няколкостотин метра бяха обрасли само с буйни плевели. Отново си спомних детството, приятния допир на тревите до ушите, китките и вътрешната страна на прасците, сякаш растенията се опитват да те успокоят. След няколко крачки върхът на ботуша ми хлътна в женски ребра — усетих как ребрата се раздалечиха, когато коженият връх се мушна между тях. Лежеше свита на земята насред локва урина, увила ръце около шише с алкохол без етикет. Беше полулегнала, пияна, а косата и едната страна на лицето й бяха кални. Изсъска ми нещо с повехнало лице и красиви зъби.

— Махни се от мен, махни се от мен!

— Какво става, мамка му? — провикнах се на свой ред и се дръпнах от нея с няколко бързи стъпки, вдигнала ръце във въздуха, сякаш се боях да я докосна. Продължих да крача решително, преструвайки се, че нищо не се е случило, с надеждата жената отново да се унесе, обаче тя продължи да крещи подпре ми между две отливания от бутилката: махнисеотменмахнисеотменмахнисеотмен , а писъците й се превърнаха в мелодия, която на свой ред се превърна в плач.

Виковете на жената привлякоха интереса на трима мъже, чиито лица изникнаха иззад разкривените дървета, към които крачех. Двамата ме изгледаха злобно, войнствено, а най-младият, кльощав мъж на около четирийсет години, се втурна към мен на пълна скорост, стиснал в ръка пръчка, която беше запалил на огъня. Отстъпих две крачки назад и се скрих.

— Кой е? Кой е? — провикна се мъжът. Слабият пламък на факлата му изтъня още повече при един порив на вятъра и съвсем угасна, когато той се доближи до мен. Мъжът измина последните няколко стъпки тичешком, после застана пред мен, загледан вяло към въглените и дима, а приливът му на мъжество се сведе до обикновено цупене, когато пламъкът угасна. — Какво искаш, не бива да си тук, не ти е позволено, не може. — Мъжът се пулеше и беше целият изпоцапан, а косата му искреше жълта като шапка, като че ли беше единственото нещо, за което той полагаше грижи. — Не може — повтори той по-скоро към дърветата, отколкото към мен. В този момент ми се прииска да си бях донесла колта и се запитах кога ще престана да съм такава глупачка.

— Търся един човек, който се казва Ранър Дей. — Не знаех дали баща ми си е направил труда да използва псевдоним, но дори да беше, щеше да го е забравил на третата или на осмата бира. И се оказах права.

— Ранър ли? Ти какво общо имаш с него? Да не е откраднал нещо от теб? Какво е взел? На мен ми отмъкна часовника и не ми го връща. — Мъжът наведе глава като дете и зачовърка едно разхлабено копче долу на ризата си.

Съвсем близо до пътеката, на около двайсетина метра забелязах раздвижване. Беше някаква разгонена двойка, бъркотия от крака, коса и лица, разкривени от гняв или от неприязън. Джинсите и на двамата бяха свлечени на глезените, а розовият задник на мъжа се мяташе като механичен чук. Мъжът с жълтата коса ги изгледа, изкикоти се и подметна нещо като „купон“ под мустак.

— Не съм ядосана на Ранър — отговорих и отклоних вниманието му от двойката. — Той ми е роднина.

— Ранъърррр! — изведнъж кресна мъжът през другото си рамо. И отново ме погледна. — Ранър живее в онази най-далечната къща, в края на лагера. Имаш ли храна?

Закрачих, без да му отговарям, а зад мен двойката стигна до шумна кулминация. Огньовете станаха по-ярки и по-нагъсто, когато стигнах до главната пътека — обгорено парче земя, осеяно с палатки, провиснали като съсипани от буря чадъри. В средата на лагера гореше голям огън, а една жена с голяма челюст и отплеснат поглед поддържаше пламъците, без да обръща внимание на консервите с фасул и супа, които почерняваха от топлината, а съдържанието им преливаше. Двама по-млади с покрити със струпеи ръце я наблюдаваха, наполовина показали се от палатката си. Върху главата на жената имаше детска зимна шапка, изпод която се показваше бледото й грозно белезникаво лице. Точно до тях седяха двама старци с оплетени в косите им глухарчета и лакомо нагъваха от консерва с пръсти, а от гъстата яхния във въздуха се вдигаше нара.

— Хайде, Бевърли! — подвикна мъжът със струпеите към жената, която подклаждаше огъня. — Според мен е готово, мамка му.

Когато навлязох в лагера, всички притихнаха. Бяха чули някой да крещи името на Ранър. Старецът ми посочи с мръсен пръст далеч на запад — „ей там е“ — аз се отдалечих от топлината на огъня и поех сред хладните бодливи храсти. Стана по-хълмисто, като сред океански вълни, високи само метър, метър и половина, една след друга, и след около девет такива вълни го зърнах: постоянно мъждукаме като изгрев.