Гиллиан Флинн - Мрак

— Да тръгваме, Трей — подкани го Диондра и отвори вратата, за да влезе той на задната седалка. — Баща ми си идва другата седмица, така че бездруго ще съм мъртва.

На Бен му идеше да се цапардоса. Единственото, което не биваше да казва, а той го изтърси точно пред Ранър. Толкова се вбеси, че когато седна на задната седалка, започна да я налага сляпо с юмруци и от устата му се разхвърча плюнка: мамкамумамкаму , риташе седалката, блъскаше кокалчетата на пръстите си в покрива на колата, удряше главата си в стъклото на прозореца отново и отново, докато челото му отново се разкървави, а Диондра се развика: „Миличък, миличък, какво?“.

— Кълна се в бога, кълна се в бога, мамка му, Диондра!

Унищожение.

Не можеше да каже на Диондра, че ги е издал.

— Някой трябва да умре, по дяволите — процеди ядно Бен. Стисна главата си с ръце и усети как Трей и Диондра тихичко се съветват, преди най-накрая Трей да каже:

— Баща ти е скапан тъпак, пич. — Даде на заден и излезе на улицата, свистейки с гуми, а Бен се удари в стъклото. Ръката на Диондра се прокрадна назад и погали косата на Бен, докато той се понадигна, но едва-едва. Лицето на Диондра изглеждаше зелено на светлината на уличните лампи и Бен изведнъж си представи как ще изглежда то след двайсет години — отпуснато и пъпчиво точно както тя описваше майка си, с груба и сбръчкана кожа, но с електрическото сияние от солариума.

— Има нещо в жабката — каза Трей, а Диондра я отвори и започна да рови вътре. Извади една голяма лула, пълна с листа, тревата се разхвърча навсякъде, Трей се провикна: „Полека де“, после тя я запали, дръпна си и я подаде на Трей. Бен протегна ръка — вече му беше прилошало, целият трепереше от глад, виеше му се свят от прелитащите улични лампи — но не искаше да го прескачат. Трей обаче не му даде лулата.

— Не знам дали го искаш, приятел. Това си е нещо наше, с Диондра. Яка дрога. Сериозно, Диондра, може да е тази вечер, трябва да усещам силата в мен, а отдавна не ми се е случвало. Може да се наложи да се случи.

Диондра продължаваше да се взира право напред, в сипещия се сняг.

— На Бен може също да му трябва — настоя Трей.

— Добре, да го направим тогава. Завий наляво тук — каза Диондра.

А когато Бен попита какво става, те и двамата само се усмихнаха.

Сега

Небето беше неестествено пурпурно, когато излязох от бара на Лиджъруд, и заподскачах по черните пътища към сметището. Чудех се какво говори за мен фактът, че баща ми живее на сметище за токсични отпадъци, а аз досега нито съм знаела, нито ми е пукало. Отрова за скакалци. Трици, месала и арсеник, за да се сложи край на нашествието от скакалци през трийсетте години, а когато отровата вече не им трябвала, просто я заровили, чувал върху чувала, като в общ гроб. А после започнали да се разболяват хора.

Искаше ми се да не съм сама. Лайл да мърда неспокойно на предната седалка, издокаран с някое от тесните си сака. Трябваше да му звънна. Толкова бързах да пристигна тук, че не бях казала на никого къде съм и не бях използвала кредитна карта, откакто заредих в Канзас Сити. Ако нещо се объркаше, дни наред никой нямаше да разбере, че ме няма. Само онези типове в бара можеха да се досетят къде съм, а те не ми се сториха примерни граждани.

„Това е нелепо“, изрекох на глас, за да съм сигурна. Потръпнах, когато си помислих за причината да потърся Ранър: много хора бяха убедени, че той е убил семейство Дей. Аз обаче още не можех да го смеля въпреки липсата на алиби. Честно казано, не си представях Ранър с брадва. Представях си го как вбесен грабва пушката — вдига, прицелва се, стреля — обаче брадвата не ми се връзваше. Твърде голямо усилие. Освен това на следващата сутрин го бяха намерили у дома, заспал и още пиян. Да, Ранър би се напил, след като убие семейството ми. Обаче не би имал дисциплината да остане в града. Щеше да офейка и така да покаже вината си на всички.

Сметището беше оградено с евтина метална ограда, в която бяха изрязани назъбени дупки. Навсякъде беше обрасло с високи до кръста плевели като прерийни треви, а в далечината проблясваха малки огньове. Подкарах покрай оградата, а плевелите и чакълът тракаха под шасито ми все по-настойчиво, докато не спрях. Затворих тихо вратата на колата, без да откъсвам поглед от далечните пламъци. След десетина минути пеша щях да стигна до лагера. С лекота се промуших през една дупка отдясно в оградата и поех, а в краката ми се удряше класица. Небето вече бързо притъмняваше и на хоризонта беше останала само тънка ивица розово. Усетих, че без никаква причина си тананикам „Анкъл Джонс Банд“ на „Грейтфуд Дод“.