Гиллиан Флинн - Мрак

„Не се надявай прекалено — каза си. — Не се надявай.“

Трябваше да пътува половин час в снега, а снежинките се превръщаха в звезди на светлината на фаровете й. Беше „хубав сняг“, както би казала майката на Пати, която обичаше зимата, и Пати си помисли как момичетата ще играят на снега утре цял ден, а после се запита: „Дали? Какво ще стане утре? Бен там ли ще е?“

Къде е Бен?

Спря до пустото място за пикник, до голямата постройка от бетон и метал, издигната през седемдесетте години, с дълги общи маси и с крив покрив като неуспешен опит за оригами. Две люлки бяха покрити с десетина сантиметра сняг, а старите им седалки от черна гума изобщо не се поклащаха, както очакваше Пати. Имаше вятър, така че защо бяха застинали толкова неподвижно?

Колата на Лен я нямаше. Всъщност нямаше никакви коли, затова тя се засуети с ципа на палтото си, плъзна нокътя си по всяко метално зъбче и всяко едно изщрака. Какво можеше да се случи — тя щеше да отиде до пейката и да установи, че не й е оставил плик с пари, благороден жест, който щете да му върне. Или пък Лен е организирал няколко човека, които изпитват съжаление към нея, и те всеки момент ще пристигнат, ще й дадат сума ти пари и Пати ще разбере, че всъщност всички я обичат.

Някой почука на прозореца й — яркорозови кокалчета на едър мъжки торс. Не беше Лен. Тя смъкна малко прозореца си и надникна навън, очаквайки той да й каже: „Минавайте, госпожо“. Такова й се стори почукването.

— Хайде де — каза той вместо това. Не се наведе и тя все още не виждаше лицето му. — Елате, ще поговорим на пейките.

Тя изключи двигателя и се измъкна навън, а мъжът вече крачеше пред нея с дебела канадка и каубойска шапка. Тя носеше вълнена шапка, която не й беше по мярка и ушите й все се измъкваха, затова Пати вече разтъркваше връхчетата им, когато стигна до мъжа.

Стори й се мил човек, това си помисли. Така й се искаше. Имаше тъмни очи и мустаци с увиснали към брадичката връхчета. Беше сигурно към четирийсетте и имаше вид на местен. Изглежда мил, каза си отново Пати. Дали пък не беше адвокат? Адвокат, когото Лен беше уговорил да представлява Бен. Но тогава защо се срещаха навън…

— Чувам, че си имате неприятности — каза мъжът с тътнещ глас, който отиваше на очите му. Пати само кимна.

— Предстои да напуснете фермата, а момчето ви да бъде арестувано.

— От полицията само искат да поговорят с него за инцидента…

— Синът ви ще бъде арестуван и аз знам защо. През следващата година ще ви трябват пари, за да плащате на кредиторите си, за да задържите децата си у дома — в собствения им скапан дом — а също и за адвокат на сина ви, защото надали искате той да влезе в затвора като насилник на деца…

— Не, разбира се, обаче Бен…

— Не, ето какво: вие не искате вашият син да влезе в затвора като насилник на деца. Няма нищо по-лошо от това да си в затвора като насилник на деца. Виждал съм го. Онези хора вършат кошмарни неща. Затова ви трябва добър адвокат, а той струва пари. Трябва ви адвокат веднага, не след седмици, не след дни. Веднага. Тези неща трябва да се овладяват веднага.

Пати кимна и зачака. Речта на мъжа й напомни рецитацията на търговец на коли: трябва да го направите сега, точно този модел на тази цена. Тя винаги се объркваше в тези разговори и винаги купуваше онова, което й каже търговецът.

Мъжът натисна шапката си надолу и издиша тежко като бик.

— Самият аз някога бях фермер, а също моят баща и неговият баща преди това. Осемстотин акра, добитък, царевица, пшеница, близо до Робнет в Мисури. Доста голяма ферма, като вашата.

— Ние никога не сме имали осемстотин акра.

— Обаче имате семейна ферма, имате собствена земя. Земята си е ваша, мамка му. Ние, фермерите, сме измамени. Казват ни: садете от ограда до ограда и ние го правим. Купувайте още земя — така ни казват — понеже искат да печелят повече от нас. А после: извинете, дадохме ви лош съвет. Затова просто ще ви вземем фермата, нищо че това място е на семейството ви от поколения, ние ще го вземем, не се сърдете. Вие сте глупаци, че ни повярвахте, ние не сме виновни.

Пати и преди го беше чувала, беше си го мислила. Сделката беше несправедлива. „Но да се върнем на сина ми.“ Тя се наклони на една страна и потрепери, постара се да бъде търпелива.

— Така, аз съм бизнесмен, не съм счетоводител, не съм политик. Обаче мога да ви помогна, ако проявявате интерес.

— Да, да, много бих искала — каза тя. — Моля ви.

А си мислеше: „Не се надявай, не се надявай толкова много“.