Гиллиан Флинн - Мрак

— Татко ми каза. Каза, че дължал пари на Трей Типано и…

— Татко? Вече му казваш „татко“?

— Ранър каза…

— Ранър е откачалка. Порасни, Либи. Избери на чия страна си. Не може до края на живота си да се опитваш да проумееш какво се е случило, да размишляваш. Довери се на себе си. Избери страна. Застани на моя страна. Така е по-добре.

2 януари 1985 г.

22:23 ч.

Караха покрай града, шосето се превърна в черен път, Бен подскачаше на задната седалка, притиснал ръце към покрива на пикапа, за да се задържи на мястото си. Беше надрусан, здравата надрусан, зъбите и главата му тракаха. Да не ти хлопа дъската? На него му хлопаха няколко. Искаше да спи. Първо да хапне и после да поспи. Наблюдаваше как светлините на Кинаки избледняват, последваха километри искрящ сняг, тук-там с участък зелена трева или назъбен белег от ограда, но най-вече сняг като лунна повърхност. Сякаш наистина беше в космоса, на друга планета, и никога нямаше да се прибере у дома.

Завиха по някакъв път, дърветата ги засмукаха като тунел от двете им страни, и той осъзна, че няма представа къде се намират. Просто се надяваше каквото ще се случва, да приключи скоро. Ядеше му се хамбургер. Майка му правеше шантави хамбургери, наричаше ги кухненски понички: от евтина кайма с лук и макарони и каквото там друго щеше всеки момент да се развали. Бен можеше да се закълне, че веднъж намери парченце банан с кетчуп — майка му беше убедена, че с кетчуп всичко става чудесно. Е, не ставаше и тя не умееше да готви, но в момента той би изял един от нейните хамбургери. „Толкова съм гладен, че мога да погълна крава“, мислеше си Бен. А после сякаш молитвата му за храна получи отговор и той вдигна очи от едно грапаво петно на задната седалка, надзърна навън и видя на снега без никаква причина десет-двайсет херефордски говеда. Наблизо имаше обор, но нямаше и следа от къща, а кравите бяха твърде глупави, за да се върнат в обора, затова си стояха като група дебели тъпаци и издишаха пара през ноздрите си. Херефордските крави бяха най-грозните: големи, ръждиви, с бели набръчкани муцуни и очи с розови ръбове. Кравите джърси изглеждаха симпатично, имаха големи мили муцуни, обаче херефордските изглеждаха праисторически, злобни, нападателни. Имаха широки космати копита и извити остри рогчета, затова когато Трей спря, Бен беше кълбо от нерви. Щеше да се случи нещо лошо.

— Пристигнахме — оповести Трей, както си седяха в колата на изключено парно и вече прокрадващ се мраз. — Всички вън.

Трей се пресегна през Диондра към жабката на колата — докосна корема й и двамата отново си размениха смутени усмивки — взе една касета и я пъхна в дека. Френетичната накъсана музика задращи право в мозъка на Бен.

— Хайде, Бен — подкани го Трей и снегът вече хрущеше под краката му. Дръпна предната седалка, за да може Бен да слезе, и той политна долу, понеже не улучи стъпалото и се наложи Трей да го прихване. — Време е да проумееш някои неща, да усетиш силата. Скоро ще ставаш баща, пич. — Трей го разтърси за раменете. — Баща! — Гласът му звучеше дружелюбно, обаче той не се усмихваше. Просто го гледаше със стиснати устни и зачервени, почти кървясали очи. Вземаше решение. Имаше решителен вид. След това Трей го пусна, нави ръкавите на джинсовото си яке и заобиколи към задната страна на пикапа. Бен се опита да надзърне над капака, потърси очите на Диондра, да я стрелне с въпросителен поглед, обаче тя се беше навела в кабината, вадеше някаква чанта изпод седалката си и пъшкаше с една ръка върху корема си, като че ли наистина й е трудно да се наведе трийсетина сантиметра. После отново се изправи, този път подпряла с ръка кръста си, и започна да рови в чантата. Беше пълна с увити във фолио пакетчета и тя извади три.

— Дай ги — подкани я Трей, пъхна две в джоба си и разви третата. — С Бен може да си поделите една.

— Не искам да деля — измрънка Диондра. — Чувствам се гадно, трябва ми цяла доза.

Трей въздъхна с досада и й хвърли едно пакетче, ломотейки: „Мили боже“.

— Какво е това? — попита най-накрая Бен. Усети топла струйка върху главата си и разбра, че отново кърви. Главоболието му също се усили, болката пулсираше зад лявото му око, надолу по шията и по рамото като инфекция, плъзнала в тялото му. Той потърка шията си и се почувства като човек, който е вързал градински маркуч на възли и го е наврял под кожата си.

— Дяволско дихание, пич, ето какво, опитвал ли си? — Трей изсипа прашеца върху едната си длан, наведе се като кон към захар, смръкна рязко, отметна глава, политна няколко стъпки назад, после ги изгледа, като че ли не им беше тук мястото. Около устата и носа му имаше тъмнооранжев пръстен. — Какво зяпаш, Бен Дей?