Гиллиан Флинн - Мрак

Сега

Подкарах обратно през противната гора. Някъде по един от тесните пътища имаше сметище. Никога не го бях виждала лично, обаче бях карала трийсетина километра през разхвърляни отпадъци от него. Отдясно и отляво земята беше осеяна със стотици найлонови торбички, които пърхаха и се носеха над тревата. Приличаха на мънички привидения.

Заваля дъжд, който постепенно стана леден и се усили. Всичко извън колата ми изглеждаше разкривено. Видех ли самотно място — гънка в пейзажа, шубрак от стари дървета, си представях, че под тях е погребана Диондра, купчина неразпознати кости в найлонова торба: часовник, единствена обувка, може би червените обеци висулки, с които беше на снимката в училищния годишник. Че кой дава и пет пари за Диондра, помислих си и в главата ми отново изникна фразата на Даян. На кого му пука дали Бен я е убил, след като е убил семейството ти и всичко бездруго свършва.

Толкова много ми се искаше Ранър да издаде някаква информация, да ме накара да повярвам, че той го е направил. Обаче срещата с него само ми припомни колко невъзможно е да ги е избил всичките, колко е тъп. Тъп е дума, която използват децата, но тя най-добре описваше Ранър. Лукав и тъп едновременно. Магда и Клубът на следователя щяха да бъдат разочаровани, обаче с радост щях да им дам адреса му, ако искат да продължат разговора. Аз лично се надявах той скоро да пукне.

Минах покрай кално равно поле с кафява пръст, където някакъв тийнейджър се беше облегнал на една ограда в дъжда, в тъмното, смръщен или отегчен, загледан към шосето. Мислите ми се върнаха към Бен. Диондра и Бен. Всичко друго, което ми каза Бен за онази нощ, ми се струваше вярно, достоверно, обаче тази лъжа, упоритата лъжа за Диондра. Ето това събуждаше тревогата ми.

Подкарах бързо към вкъщи с усещането, че съм омърсена. Пъхнах се право под душа, започнах да се търкам силно с твърда четка, а кожата ми стана на петна, все едно са ме издрали котки. Легнах си, но продължавах да се чувствам омърсена, повъртях се под завивките около час, после станах и отново си взех душ. Към два часа през нощта потънах в тежък потен сън, населен от похотливи старци, които вземах за баща си, докато не се приближат достатъчно, за да видя как лицата им се разтопяват. Последваха още кошмари: Мишел готвеше палачинки, а в сместа плуваха скакалци, чиито тънички крачета се отчупваха, когато тя бъркаше. Изпичаха се с палачинките, а мама въпреки това ни караше да ги ядем, полезен протеин, хрус-хрус. После всички започнахме да измираме — давехме се, ставахме целите в лиги, забелвахме очи — защото скакалците бяха отровени. Глътнах едно от големите насекоми и усетих как то се мъчи да се изкатери обратно в гърлото ми, как лепкавото му тяло се появява в устата ми, как изцърква тютюн върху езика ми и как промушва главичка между зъбите ми, за да избяга.

Сутринта започна безлично сива. Отново се пъхнах под душа — кожата ми още беше подозрителна — после отидох в градската библиотека, бяла сграда с колони, която преди е била банка. Седнах до един смърдящ мъж с чорлава брада и мръсно военно яке, до каквито все се озовавам на публични места, и най-сетне влязох в интернет. Намерих огромната база данни за изчезнали лица и въведох името й.

Откъм екрана се разнесоха шумовете на механичното мислене и аз плувнах в пот, надявайки се да видя изписани думите: „Няма съответствие“. Нямах този късмет. Снимката беше различна от онази в годишника, но не много: Диондра с твърдите къдрици и щръкналия бретон, с черна като въглен очна линия и розов гланц за устни. Усмихваше се съвсем лекичко с издадени напред устни.

ДИОНДРА СЮ УЪРЦИНГЪР

РОДЕНА: 28 ОКТОМВРИ 1967 Г.

ОБЯВЕНА ЗА ИЗЧЕЗНАЛА: 21 ЯНУАРИ 1985 Г.

Бен отново ме чакаше, този път със скръстени ръце, облегнат назад на стола, войнствен. Мълча цяла седмица, преди да удовлетвори молбата ми за свиждане, а сега само поклати глава, докато сядах.

Това ме вбеси.

— Знаеш ли, Либи, доста мислих след последната ни среща — каза той най-накрая. — Нямам нужда от това, от тази болка. Искам да кажа, аз вече съм тук, вътре, нямам нужда по-малката ми сестра да идва, да ми вярва, да не ми вярва. Да ми задава странни въпроси, да ме принуждава да заставам нащрек след цели двайсет и четири години, за бога. Нямам нужда от напрежение. Затова, ако ще идваш тук, мъчейки се да стигнеш „до дъното на нещата“ — сърдито направи той знак за кавички във въздуха, — по-добре върви другаде. Защото на мен това не ми трябва.