Дэвид Хосп - Бандата от Чарлстаун

— И все пак — не се отказваше Били, — не може да не сте доволен от днешния ден, нали така?

Тай се усмихна и отбеляза:

— Е, феновете на градския отбор по принцип са много лоялни. Залагат със сърцата си, което предоставя доста предимства на всеки, който залага за обратното!

В този момент влезе клиент и Тай млъкна. Клиентът огледа рафтовете с намалените марки, разположени в предната част на магазина: „Лудо куче“, „Гръмотевица“, „Дърта гарга“. Това бяха най-бързо продаваните уискита на тази улица, от чиято отсрещна страна се бяха разпрострели общинските жилища. Иначе Тай винаги държеше на склад и по няколко кашончета с шардоне за по-богатите си клиенти от Монюмънт Скуеър, но истинските печалби на магазина идваха тъкмо от тези, по-евтини марки.

Да, като цяло животът му не беше лош. А опасностите и приключенията от старото време изобщо не му липсваха — въобще не си умираше от желание отново да се превръща в част от биячите на бандата „Уинтър Хил“. Размерите му, както и издръжливостта му на болка, го бяха превърнали в истинска легенда. Репутацията му бе толкова неоспорима, че и до ден-днешен никой не смееше да го предизвика. Лично той обаче предпочиташе новия си живот — дори напуканият линолеум и бледите лампи на магазина му бяха по-приятни от безкрайните битки в неговото минало.

Мобилният телефон прекъсна мислите му. Вдигна капачето и изрече с характерния си сърдит тон:

— Ало!

— Трябва да поговорим.

— Сега ли?

— Веднага!

Тай огледа обстановката около себе си. Били се бе облегнал на щанда и прелистваше едно от особено колоритните порнографски списания, които магазинът също предлагаше, макар и тайничко. Както самият Тай бе изтъквал неведнъж, задоволяваше всички човешки пороци. При него хората можеха да си купят и пиячката, и залозите, и цигарите, и лотарийните билети, и порното.

Изправи се, насочи се към склада, но преди това се обърна към момчето и избоботи:

— Били, ако някой ме търси, кажи, че съм отзад. Да ме изчакат! Ясно ли е?

— Ясно, господин Макклуън!

Когато затвори вратата на склада зад себе си, той отново заговори в телефона:

— Не забравяй само, че линията не е обезопасена!

— Имаме проблеми с твоя приятел!

— Мамка му! Сериозни ли?

— По-сериозни от това не могат и да бъдат! Та ще ни трябва и твоята помощ! — Пауза. — И… Тай?

— Да бе!

— Играта може и да позагрубее, ако ме разбираш какво имам предвид!

Тай въздъхна. Да, понякога човек наистина не можеше да избяга от своето минало.

— След тридесет минути можеш да ме вземеш от обичайното място! — отсече той и бързо затвори, без да остави на другия възможност за отговор.

Още от самото начало знаеше, че все някога ще се стигне и дотук. Колкото и да се ужасяваше от този момент обаче, той си даваше сметка, че не може да бяга от задълженията, които е поел. Изправи се бавно и се запъти към предната част на магазина. Отвори и огледа всичко, за да запамети всяка подробност. Нещо му подсказваше, че никога повече няма да се върне тук.

Фин отвори очи. Беше тъмно и студено. Измина доста време, докато си спомни къде се намира. Всяко мускулче по тялото му го болеше, сякаш беше пробягал маратон.

Едва сега си спомни за двамата мъже, които го бяха нападнали на улицата, и електрическата искра, с която бяха обездвижили тялото му. Раздвижи врата си, за да провери дали болката там продължава. Но когато се опита да разтрие тила си, усети, че не може да вдигне ръката си. Оказа се, че е вързан здраво за някакъв стол.

Помести се напред-назад, за да провери колко силно е стегната лентата на ръцете му, и тогава разбра, че краката му също са вързани. При това толкова силно, че когато се опита да ги дръпне, лентата се впи в плътта му. Прецени, че няма смисъл да продължава, и се концентрира върху задачата да накара очите си да привикнат към тъмнината.

Наоколо нямаше нищо, което да му подскаже къде се намира. Доколкото успя да прецени, помещението беше огромно. Някъде в далечината капеше вода. От стените, като че ли каменни, се носеше миризма на мухъл.

Тъкмо установи, че вече се е адаптирал към мрака, когато някой светна лампа точно в очите му. Фин имаше чувството, че ослепява. Изкрещя от болка и инстинктивно затвори очи.

Точно тогава чу смеха — нисък, басов и зловещ.

— Кой е там? — прошепна Фин.

Единственият отговор, който получи, беше още по-силен смях.

— Кой е там? — изрева повторно той и в гърдите му се надигна паника.