Дэвид Хосп - Бандата от Чарлстаун

Опита се да се успокои, но напразно. Нещата май бяха доста зле. А той не бе в състояние да си помогне с нищо. С нищичко. Пак пробва да се отърве от лентата, с която беше вързан. Знаеше, че е безсмислено, но все пак дръпна толкова силно, че усети как от глезените и китките му потича кръв. Не че му пукаше.

Движението поне му създаваше илюзията за контрол над ситуацията — дори и да срежеше някоя артерия, поне щеше да умре от собствената си ръка, а не от ръката на скрития зад светлината мъчител.

— Успокой се, адвокате! Искам само да поговоря с теб! Фин замръзна. Веднага позна този глас. Позна и сарказма в него.

— Господи! — прошепна тихо.

— Аз също се радвам да те видя! — засмя се гласът.

Преметнал сак през рамо, Тай Макклуън крачеше бавно по тротоара. Около час го делеше от полунощ. Прихванато от фаровете по улицата, великанското му тяло хвърляше дълги сенки, които се уголемяваха, за да се стопят с отминаването на поредната кола.

Вървеше по магистрала „О’Брайън“, която отвеждаше от Чарлстаун към Кеймбридж, и неотлъчно оглеждаше всички подробности на квартала, опитвайки се да запомни града, който от двадесет години насам бе негов дом — още от мига, в който бе слязъл от кораба. Знаеше, че може би го вижда за последен път.

На излизане от Чарлстаун мина покрай кръчмата на Съливан. Именно там се събираха да празнуват, обикновено в малката задна стаичка. Бяха около дузина и вдигаха тостове за своята жестокост и хитроумни престъпления.

За първи път пристъпи в кръчмата, когато беше на осемнадесет. Беше в самото начало, веднага след назначаването му за бияч, след разпускането на „Редниците от улица Челси“ и след смъртта на Джоуи. Фин беше все още на улицата, но вече бе започнал да се отдалечава от него, а Тай като никога досега се чувстваше ужасно самотен.

Като току-що пристъпил в елитния свят на организираната престъпност, Тай седеше в дъното на масата, оглеждаше хората и се питаше дали това ще е новото му семейство. Ветераните разказваха спомени от доброто старо време на гангстерските войни и не пропускаха да се изперчат пред зайците.

След няколко часа към него се насочи самият Уайти Бългър, приседна и се представи, сякаш никой наоколо нямаше представа кой е той.

— Май не говориш много, а, хлапе? — отбеляза той след няколко неуспешни опита да го разприказва.

— Така си е — сви рамене Тай. Все още изпитваше известен срам заради акцента си.

— Това е много хубаво! — похвали го Бългър. — Колкото по-малко говориш, толкова по-добре. Ако искаш да оцелееш в тази игра, най-добре ще е да държиш устата си затворена!

Тай само кимна, но пак не каза нищо.

— Браво! — усмихна се Бългър. После протегна ръка и отсече: — Добре дошъл на борда! Ако имаш някакви проблеми, вратата ми винаги е отворена за теб!

Тай пое здраво ръката му и изрече само:

— Благодаря, господин Бългър.

След това големият шеф стана и се насочи към другия край на масата. Тогава Тай не знаеше нищо. Трябваше да минат цели петнадесет години, докато разбере, че в замяна на обещание за защита Бългър вече е пеел пред ФБР за враговете си.

След още десет години той направи същото. Но когато се реши на този ход, то не беше нито заради лична изгода, нито за да си осигури безопасността. Беше заради гнева.

През по-голямата част на 90-те години заедно с Фреди Милър участваха в схема за изнудване и рекет. Фреди беше един от любимците на бандата „Уинтър Хил“ и всички го спрягаха като наследник на шефа в Чарлстаун. Беше безмилостен. На този свят имаше само шепа хора, които изнервяха Тай, а Милър беше главният от тях. Той обожаваше да причинява болка на хората и беше достатъчно луд, за да пламне и при най-дребната провокация.

Единственият му плюс беше неговата приятелка — Ники Реймънд. Тай така и не разбра защо тя се е захванала с човек като Фреди. Момичето беше умно, кораво и красиво. Двамата станаха приятели, и то такива, че понякога Тай се питаше как ли щяха да се развият нещата между тях, ако не беше Фреди. Ала и двамата отлично си даваха сметка, че Милър ще убие всеки, който се приближи до нея. Тай го правеше само тогава, когато беше длъжен да я пази — и това като че ли му бе достатъчно.

И после един ден Ники внезапно изчезна. Когато Тай попита Милър какво става, той отговори неопределено:

— Скъсахме!

Тай го познаваше достатъчно добре, за да знае, че не трябва да задава повече въпроси. По-късно през същия ден той се измъкна незабележимо и отиде да види Ники в дома й.