Дэвид Хосп - Бандата от Чарлстаун

— Един от многото ми таланти — намигна Тай на Флеърти.

— А къде е излъчвателят?

— Сложих го в една запалка, която преди няколко дена подарих на Фин.

— И откъде знаеш, че още я носи? — изгледа го предизвикателно Козловски.

Тай го изгледа така, както човек гледа куче, току-що облекчило червата си пред гостите.

— Като те гледам, не си израснал на улицата, нали? — Не дочака отговора. — Затова можеш да ми вярваш, че ако Фин е още жив, тази запалка ще бъде непременно у него!

Екранът на компютъра проблесна и само след миг на него изплува карта. Тай се зае с клавиатурата, за да препозиционира координатите. Накрая, точно в средата, се появи яркочервен сигнал.

— Исусе, Марийо и Йосифе! — прошепна ужасено той.

— Какво става? — обади се Лоринг. — Откри ли го?

— Да, открих го. Намира се в Замъка! — отговори Тай и двамата с Лоринг си размениха многозначителни погледи в огледалото за задно виждане.

— Да разбирам ли, че това е лошо? — не се стърпя лейтенантът.

— По-лошо от това няма накъде, момиче! — въздъхна Тай.

Гласът идваше от мрака зад ярката светлина, която напълно заслепяваше очите на Фин. Сега вече разбираше защо някои ченгета все още обичат да използват насочени към очите лампи, когато провеждат разпитите си. Ефектът на дезориентация беше стопроцентов.

Чувстваше се напълно безпомощен, докато се опитваше да надзърне отвъд, в сенките, които непрекъснато се носеха в обсега на периферното му зрение. Доколкото можеше да прецени, в стаята имаше още двама или може би трима, но те приличаха на безлични фантоми. Все пак гласът му беше познат.

— Макгуайър — изрече на глас.

Фин забеляза как сенките зад светлината се раздвижват и от тях се материализира самият Макгуайър. Придърпа към себе си един сгъваем стол и се настани до него.

— Е, как вървят нещата, Фин? — запита с равен глас той.

Фин сведе поглед към ръцете и краката си:

— Не съм много сигурен. Ти как мислиш?

Макгуайър наклони глава и отбеляза все така безизразно:

— Смятам, че точно това е и причината за това наше приятелско събиране. — Приведе се напред и добави: — Честно да ти кажа, трябваше да се вслушаш в предупрежденията ни! За адвокат си много свестен човек. И точно затова ме е яд, че трябваше да се стигне дотук!

По тялото на Фин преминаха тръпки.

— Твоите хора ли ме нападнаха? В Чарлстаун?

— Точно затова щеше да бъде по-добре, ако ги беше послушал!

Фин отново наведе глава и раздвижи леко ръцете и краката си, за да провери дали лентите все още държат. Да, държаха. Остана така, замислен, в продължение на няколко секунди, докато Макгуайър го наблюдаваше безизразно. Запита се какво ли следва сега. Мълчанието продължаваше. Накрая той не издържа и попита:

— Какво искаш? — Прецени, че в дадения случай най-добрата отбрана е нападението.

— Какво искам аз ли? — замисли се Макгуайър. — Искам да има мир по целия свят. Искам да сложа край на глада в Африка. Искам и „Ред Сокс“ отново да започнат да печелят. Но най-много искам да знам какво, по дяволите, си решил да правиш с това?!

Бръкна в джоба си и извади няколко листа. Изминаха секунди, докато Фин си даде сметка, че Макгуайър всъщност държи листите с имената на служителите-фантоми. Загледа се в тях и след като не успя да измисли нищо, попита:

— Как разбра?

— О, Фин! Значи всъщност не си чак толкова умен, за колкото те мислех! Моята работа е да знам всичко, за което си плащам на съответните хора!

Фин се вторачи неразбиращо в него.

— Кой? — попита със слаб глас. Но още в същия миг разбра отговора. Почувства, че му прилошава. Умът му се втурна през събитията от последните дни и постепенно осъзна, че е бил предаден. „Не може да бъде!“ — помисли си отчаяно той, но знаеше, че е точно така.

Истината се оказа много по-жестока, отколкото можеше да понесе.

Вдигна глава към Макгуайър, който нито за миг не бе откъсвал очи от него. Президентът на „Хюрън Сикюрити“ се засмя:

— Знаеш ли, Фин, ти се оказа едно наивно нищожество!

В този момент Фин бе напълно готов да се съгласи с него.

Форт „Независимост“ се извисяваше гордо и величествено на брега на океана — каменен пентагон на полуостров, представляващ естествено продължение на Южен Бостън и охраняващ зорко подстъпите към Бостънското пристанище.

Първата цитадела, издигала се на това стратегическо място, е била построена през 1634 година. Но по време на войната за независимост англичаните я опожарили. След това крепостта е била издигана и разрушавана още няколко пъти. Настоящето й превъплъщение беше от времето на президента Андрю Джаксън — през 1834 година. Петоъгълната постройка, обхващаща деветте акра земя на остров Замък, отдавна беше получила прозвището „Замъка“, увековечен за поколенията в произведенията на Едгар Алан По. Сега беше туристическа атракция под егидата на областния съвет на щата Масачузетс.