Дэвид Хосп - Бандата от Чарлстаун

В погледа на жената имаше нещо толкова открито, толкова подканващо и толкова секси, че Флеърти се изчерви. Почувства вина заради необоснованата си ревност и заради това, че надничаше в тайните на апартамента му.

Протегна нагоре ръка, за да остави снимката, вдигна очи и… сърцето й спря. „Не може да бъде!“ — започна да си повтаря наум. Защото панделката, която видя, беше абсолютно същата като онази, която откриха около врата на Натали Колдуел, когато я извадиха от водите на пристанището.

Флеърти вдигна ръка и я измъкна. Оказа се цяло руло. Вдигна го към очите си и го огледа. „О, не! Не може да бъде!“. После пак протегна ръка и я плъзна по повърхността на рафта, която не виждаше. Накрая го усети. Беше твърдо и студено. Когато пипна плоската стомана, пръстите й инстинктивно се отдръпнаха. Огледа се за нещо, с което да го поеме — грабна една носна кърпичка от отсрещния рафт. После пак се протегна, този път по-внимателно, и го измъкна.

Беше нож — професионален нож от закалена стомана, дълъг около двадесет и пет сантиметра. Острието изглеждаше старо и ръждясало, но когато го разгледа по-внимателно, й стана ясно, че изобщо не е старо, а е покрито с тъмна, ронеща се коричка.

Точно в този момент Фин отключи вратата на апартамента си.

— Линда? — провикна се той от антрето. — Тук ли си?

Флеърти притихна, ръката й автоматично се насочи към кобура на пистолета. Остави безшумно ножа на пода и се приготви. Независимо от съмненията, които я глождеха, не можеше да си позволи да поема никакви рискове. Надникна зад вратата и се заслуша в стъпките на Фин, който се придвижваше от стая в стая. Чу отварянето на вратата на хладилника, после чу и затварянето й, а после стъпките се отправиха право към спалнята. Веднага приклекна и се скри в сенките под дрехите.

Фин влезе в спалнята, хвърли сакото си на леглото, а после започна да си съблича ризата. В едната си ръка държеше бира. Тъкмо се канеше да отпие от нея, когато се обърна към гардероба и я видя. Изненадата му беше толкова голяма, че се задави.

— За бога, Линда, какво правиш там?! Изкара ми ангелите! — Флеърти не помръдна от мястото си. Точно в този момент обаче той забеляза пистолета й: — Какво става тук, можеш ли да ми обясниш?

— Намерих ножа — бе краткият отговор на лейтенанта.

— Какъв нож?

— Виж какво, не усложнявай нещата! И без това са достатъчно сложни!

— Няма ли най-сетне да ми кажеш какво става? — попита Фин и тръгна към нея, за да я успокои, но тя вдигна пистолета и го насочи право в гърдите му.

— Не смей да се приближаваш, Фин!

Очевидно шокиран, той запелтечи:

— Но какво става тук?!

Тя вдигна пистолета още по-високо и забеляза, че ръката й потреперва. Искаше да поговори с него, но знаеше, че няма право. Нямаше търпение да му обясни какво е намерила, както и да го чуе да й казва, че ножът е оставен там нарочно, че някой се опитва да го натопи. Нищо чудно и да се постарае да му повярва. Ако трябваше да бъде честна към себе си, една част от нея си даваше сметка, че откриването на този нож в апартамента на Фин стана прекалено лесно и че вероятно всичко е нагласено.

Едновременно с това обаче си казваше, че като полицейски служител не може да го третира по никакъв друг начин, освен като заподозрян.

Фин крачеше напред-назад в килията си. Внезапно стоманеното капаче на шпионката отвън се вдигна и в нея се появиха чифт очи. — Фин, Скот Т.?

— Същият — кимна Фин и спря на място.

— Опри се на стената с вдигнати ръце! — заповяда непознатият.

— Къде ще ме водите? — попита той, когато вратата се отвори и вътре влезе едър млад полицай.

— В стаята за разпити — отговори полицаят, докато му слагаше белезниците.

Оставиха го в същата стая, където бе седял заедно с Флеърти и Козловски преди малко повече от седмица. Започна да обикаля и да оглежда стените. После се насочи към еднопосочното огледало и заслони очи, за да провери дали все пак не може да види нещо от другата страна. Все още стоеше в тази неудобна поза, когато в стаята се появи Козловски.

— Да знаеш, че сме го проверявали няколко пъти! Въобще не се вижда от другата страна — обади се детективът.

Фин се обърна, погледна го, после отново насочи поглед към огледалото и отбеляза:

— Е, все пак си струваше да опитам.

— Сядай! — заповяда Козловски.

— Благодаря, и така ми е добре — отговори Фин и отново залепи нос в огледалото.

— Въобще не си добре! Веднага сядай на стола! — повиши тон Козловски.