Дэвид Хосп - Бандата от Чарлстаун

Преди не повече от месец подобни новини биха зарадвали Скот Фин. От шест години насам мечтаеше да чуе тези думи. Но сега всичко му се струваше маловажно. Имаше чувството, че в сенките се таят някакви сили, които го манипулират. Имаше чувството, че е пропилял голяма част от живота си, за да изпълнява прищевките на разни хора и да им върши мръсната работа. Чувстваше се изтощен и обезверен.

— Благодаря ти — изрече тихо.

Дори и да забеляза липсата на ентусиазъм в гласа му, Ник Уилямс предпочете да я подмине.

— Няма проблеми, Фин! Заслужаваш го! Само да те предупредя, че сигурно на теб ще възложат съставянето на документите по споразумението, така че не си въобразявай, че всеки ден ще можеш да си висиш вкъщи!

— Разбира се, Ник. Още веднъж ти благодаря!

— Доскоро, Фин!

Той затвори телефона, все така крайно озадачен от развоя на събитията. Отново си спомни за показанията на Ейми Танъри. Да не би да не я бе разбрал? Тази жалба действително ли е била за пари? В никакъв случай! Не, тук се мътеше нещо друго. Спомените го върнаха назад към размяната на реплики между Макгуайър и Барнълк след снемането на показанията на техния клиент. И пак се запита какво ли бе казал Макгуайър, че да разстрои адвокат Барнълк до такава степен, и дали то няма връзка с внезапно зародилото се желание на Ейми Танъри да постигнат споразумение.

Все още не бе излязъл от шока от разговора си, когато телефонът иззвъня.

— Фин — изрече в слушалката той.

— Здрасти, Фин! Обажда се Бостик! Можеш ли да излезеш и да се видим?

Фин си погледна часовника — наближаваше обяд. И без това трябваше да хапне нещо навън.

— Къде искаш да се срещнем?

— Какво ще кажеш за адреса на Картър, който ми даде? Спомняш ли си го? В Южен Бостън.

— Разбира се. Хей, наред ли е всичко? — запита той.

— Да бе. Просто трябва да поговорим на четири очи.

Половин час по-късно Фин взе левия завой и подкара по крайбрежния булевард „Уилям Дей“. Веднага забеляза очукания син форд на Бостик. Частният детектив го чакаше, облегнат на капака.

— Какво се е случило с теб? — ококори се от изненада Бостик.

Фин потри притеснено брадичка. Отлична възможност да провери дали версията му ще мине.

— Снощи, докато играх баскетбол, се спънах и претърпях крайно неприятна среща с пода.

— Като те гледам, по-скоро подът се е срещнал с теб, при това няколко пъти — че и от двете страни на лицето ти!

— Е, какво толкова важно има, което не е за телефон? — побърза да смени темата Фин.

Бостик кимна към рушащата се къща срещу тях. Щорите бяха изпокъсани, стъклата на прозорците — изпочупени. Единствената част, която изглеждаше поддържана, бе проблясващата под слънчевите лъчи пощенска кутия.

Бостик подаде едно листче на Фин и отбеляза:

— Това е единият.

Фин сведе поглед към листчето. Съдържаше трите адреса, които бе дал на Бостик за проверка. Вдигна поглед, за да види номера. Да, точно така. Рушащата се постройка действително беше в списъка.

— И кое от момчетата живее тук? — попита той.

— Никое — отговори Бостик.

— Какво искаш да кажеш?

— Точно това, което казах. Никой от тях не живее тук. И доколкото мога да преценя, постройката си стои необитаема години наред. Иначе тук би трябвало да живее Картър със съпругата си и двете им деца. И би трябвало да живеят тук най-малко от две години, което ще рече, откакто е станал охранител в Отряда към агенцията за транспортна безопасност на Масачузетс.

— Възможно ли е адресът да е сгрешен?

— И да, и не — отговори частният детектив. — За Картър това е правилният адрес — точно тук получава всяка седмица чековете си с надниците. Грешна е по-скоро самоличността на човека!

— Нищо не схващам — поклати глава Фин.

— Опитвам се да ти кажа, че точно това е информацията, предоставена от „Хюрън Сикюрити“. Пуснах обаче името на този тип през всякакви бази данни и не открих нищичко. Прегледах файловете на банките и номерата на кредитните карти, прегледах социалните осигуровки, прегледах и полицейския архив, даже помолих един приятел от ФБР да го пусне през тяхната система — нищо. От никъде нищичко! Този човек изобщо не съществува. Сякаш е фантом.

Фин сведе поглед към списъка в ръката си, а после вдигна глава към изоставената и порутена сграда отсреща, за да свери отново адреса. Да, съвпадаха. Но все още не можеше да разбере какво му казва Бостик.

— А другите имена от списъка?

— Същата работа. Номерата на социалните осигуровки са до един фалшифицирани, адресите са измислени, а освен в Охранителния отряд никой друг не е чувал за тях.