Дэвид Хосп - Бандата от Чарлстаун

— В доброто старо време ти по-скоро си бил в ролята на онези, които са те нападнали отзад, права ли съм?

— Какво искаш да кажеш? — ядоса се той.

— Много добре знаеш, че досиетата ти са при нас и нищо не ми пречи да ги прегледам!

— Аха, значи продължавате да ме разследвате?

— Вече ти казах, че докато не разбера кой е убил Натали Колдуел, всички са заподозрени! Освен това — тук гласът й поомекна, — като адвокат не може да не си се сетил, че в крайна сметка ще те проверим.

— Така си е — съгласи се той. — Някои грешки те преследват цял живот.

— Две нападения и една телесна повреда, три прониквания с взлом и грабеж, пиянско поведение? — вдигна вежди тя. — Всичко това ми изглежда по-скоро като начин на живот, отколкото като единична грешка!

— Така наречените нападения и телесната повреда бяха честни двубои, а не подли атаки отзад! А що се отнася до влизането с взлом и кражбата, наложи се просто да си взема нещо мое, което ми беше откраднато.

— И защо не потърси помощта на полицията, за да си го върнеш?

— В общинските коптори нещата не стават така. Ако искаш да оцелееш, принуден си сам да си търсиш правата!

— А пиянското поведение? Какво ти е извинението за него?

— Никакво — засмя се Фин. — То си беше заслужено. Нали знаеш, момчетата са си момчета.

— Да, знам. Знам също, че когато момчетата се правят на момчета, често някое от тях среща смъртта си!

— Няма такова нещо! — запротестира той. — Но защо ли се мъча да ти обяснявам?! И без това не би ме разбрала. Ти не си израснала там, където израснах аз!

— А тази вечер? Да не би пак да става въпрос за две момчета от твоя стар квартал, които са се правели на момчета?

— Не, тази вечер беше нещо друго — отговори тихо Фин. — Беше преднамерено нападение. Предупреждение за убийството на Натали! Едно от момчетата накрая ми прошепна да спра да задавам въпроси или скоро ще ме намерят мъртъв!

Флеърти се вторачи в него, питайки се дали да му вярва или не. Защото, ако говореше истината, случилото се спокойно можеше да го оневини като заподозрян — още една причина да се отнесе скептично към думите му. Но би могло да доведе и до усложнения, за които просто не й се мислеше.

Пое си дълбоко дъх и изрече бавно:

— Започни от самото начало и ми разкажи абсолютно всичко!

Флеърти беше подранила с пет минути за срещата с губернатор Кларк. Поканиха я да изчака в малка стая, която приличаше на гостна от края на XIX век — ниска овална масичка за кафе, обградена от два огромни фотьойла във френски стил, жълта, старовремска тапицерия и изящно канапе. Дъсченият под беше покрит с дебел персийски килим, а високите прозорци бяха скрити от тежки завеси, едва пропускащи дневната светлина.

Само преди няколко часа секретарката на Кларк й съобщи, че веднага трябва да се яви при него.

— И защо губернаторът иска да ме види? — полюбопитства тя.

— Попитайте самия него — гласеше хладният отговор на секретарката.

Да, наистина странно. Но поне ще си зададе въпросите за Натали Колдуел.

Изминаха петнадесет минути. Най-сетне в старовремската стаичка се появи младеж със син блейзър, очевидно натоварен със задачата да я отведе при губернатора.

— Госпожице Флеърти! — изрече той. — За мен е истинско удоволствие да ви посрещна в тази сграда! Губернаторът е изключително доволен от свършената от вас работа във връзка с разследването и залавянето на Малкия Джак!

— Благодаря ви! — кимна тя.

Той се вторачи в нея, безспорно очаквайки я да каже още нещо — като че ли едно обикновено „благодаря“ не беше достатъчно признание за комплимента на губернатора. Но мълчаливият й поглед бе единственото, което дочака.

— Моля, елате с мен! — изрече младежът след болезнено дълга пауза.

За да стигнат до светая светих — кабинета на самия Кларк, трябваше да преминат през катакомбите от офиси и чакални на цялата губернаторска администрация. Изпълнен с възмущение заради тоталната липса на полагащо се раболепие от страна на детектив Флеърти, младежът само благоволи да я остави в огромния кабинет, информирайки я, че губернаторът ще се появи всеки момент.

Останала сама, Флеърти пристъпи към прозорците и пред очите й се разкри великолепната панорама на бостънския парк, централните сгради и пристанището.

— Забележителна гледка, нали? — стресна я нечий глас.

— Да, така е — съгласи се тя и се обърна към губернатор Кларк. Изобщо не го беше чула да влиза.

— Всеки път, когато застана тук, си напомням каква огромна отговорност върви с този пост! Никога преди не ми беше хрумвало колко е трудно да се грижиш за добруването на толкова много хора. Губернаторският пост на щата Масачузетс в много отношения е уникален. Съдбините на Източното крайбрежие са неделими от съдбините на Бостън и когато застана пред тези прозорци, осъзнавам колко е труден балансът между щатската и градската политика.