Дэвид Хосп - Бандата от Чарлстаун

Накрая, в средата на 90-те, ситуацията се изяснила — Бългър се оказал информатор на ФБР, а неговите вербовчици от Бюрото го предупреждавали за всяко разследване срещу него. Така той съвсем безнаказано си вършел престъпление след престъпление, сред които убийство, физическа разправа и изнудване. „Ангелите“ на ФБР съумели да го опазят от срещата с правосъдието до самия край — предупредили го дори и за последната заповед за арест. Така Бългър успял да избяга, покрил се и впоследствие се наредил сред десетимата най-издирвани престъпници на ФБР.

През 2002 година бившият агент на ФБР Джон Конъли бил изправен пред съда за подпомагане бягството на Уайти Бългър. Година по-късно срещу един от отговорниците на бостънския офис на ФБР били повдигнати обвинения в заговор за убийство, макар че в крайна сметка не успял да си чуе присъдата, защото починал. Изобщо бостънският клон на Бюрото беше обявен за най-корумпирания офис на ФБР в целите Съединени щати.

Името на Рич Лоринг се споменаваше само мимоходом, и то не навсякъде, въпреки че по онова време именно той е бил главният отговорник за клона на ФБР в Бостън и е ръководел цялата операция. Почти всички препратки към него звучаха горе-долу така: „Шефът на клона на ФБР в Бостън няма никакъв коментар за момента“. По някакъв мистериозен начин Лоринг бе успял да излезе от цялата каша с репутацията на „реформатор“, претендиращ, че е спомогнал за изчистването на бостънския офис от корупцията. По-късно е назначен за главен щатски прокурор.

Да, Рич Лоринг сигурно имаше девет живота. Запита се на какво ли е способен човек като него, за да си спаси репутацията, и дали Натали Колдуел не е надушила нещо незаконно, което да е наложило убийството й.

В този миг телефонът й иззвъня.

— Детектив Флеърти, обажда се сержант Гормънд от участъка в Чарлстаун.

— Слушам ви, сержант!

— Тук имаме една ситуация, която може би ще ви заинтересува — обяви загадъчно той и Флеърти се ядоса — като че ли наличните мистерии не й бяха предостатъчни.

— Нямам представа за какво ми говорите, сержант. Имам си достатъчно работа, за да ми губите времето.

— Ясно. Ами… става въпрос за адвокат на име Скот Фин. Тази вечер е бил нападнат и пребит. И сега пита за вас.

— Кажете ми къде точно се намирате. Тръгвам веднага.

Фин държеше торбичка с лед върху бузата си. Всяка дума му причиняваше болка. Всяко поемане на дъх — също. И все пак смяташе, че е извадил късмет. Защото, докато го удряха и ритаха, имаше чувството, че няма да оцелее.

Нападателите не възнамеряваха да го убият — и сами си го казаха. Раната от острието на ножа по гърлото му беше повърхностна, но пък професионално изпипана. Ясно бе, че е получил предупреждение, но от кого?

Сержант Гормънд и един от патрулиращите полицаи му предложиха да извикат линейка, но Фин отказа. Беше превързал раната на гърлото си с марля и бинт. Усещаше, че ребрата му са само натъртени, а не счупени, така че нямаше намерение да прекара дванадесет часа в спешното и да чака някакъв си двадесет и петгодишен стажант, който да му каже онова, което и самият той си знаеше — че ще се оправи.

— Нищо повече ли не можете да ни дадете като описание? — обади се Гормънд.

— Не, сержант. Както вече ви казах, нападнаха ме отзад.

— И не се сещате за никого, който да ви има зъб?

— Прекарах две години от живота си като обществен защитник. И повечето от хората, които представлявах по онова време — сигурно са повече от хиляда, бяха принудени да прекарат известно време в затвора, така че нищо чудно някой от тях да е решил да си го изкара на мен.

— Но не се сещате за конкретен човек, който точно сега да ви е достатъчно ядосан, за да прибегне до подобни мерки?

— Не, не се сещам.

Фин не разказа на сержанта за предупреждението. Пазеше тази информация за Флеърти.

— Е, в такъв случай като че ли не можем да направим нищо повече — отбеляза сержантът. — Свързах се с лейтенант Флеърти, както ме помолихте, и тя каза, че след десет минути ще бъде тук.

Точно в този момент през отворената врата влетя Флеърти.

— Какво е станало, за бога?! — извиси глас тя.

Сержантът вдигна отбранително ръце и отговори:

— Говорете с него! Аз се връщам в участъка.

С тези думи той се измъкна и остави Фин и Флеърти сами в апартамента.

— Е? — обърна се към него тя.

— Тази вечер, докато се прибирах от работа, бях нападнат отзад от двама мъже — започна Фин, после поклати възмутено глава и добави: — Очевидно вече не съм така бърз, както бях някога. В доброто старо време щях да смогна да се преборя с тях.