Дэвид Хосп - Бандата от Чарлстаун

Флеърти не можа да отговори нищо.

— Открих я! — изправи се Фин със снимка в ръка. — Имаше си лична стена на славата, където окачваше свои снимки с всички величия, които познаваше.

Скот Фин я обърна към нея.

Флеърти едва не подскочи от изненада. Никога досега не бе зървала снимка на Натали Колдуел приживе. И макар да бе наясно, че е била красива, нямаше представа наистина колко красива жена е била.

Беше толкова зашеметена, че й трябваше известно време, докато обърне внимание на човека от снимката, застанал до нея. Защото там, прехвърлил гордо ръка през раменете на красавицата, с широка усмивка върху подпухналото си лице стоеше самият Уилям Х. Кларк — губернаторът на Масачузетс. В долния десен ъгъл имаше дори послание, което гласеше:

„Натали, благодаря ти за помощта в Комитета! Нямаше да се справим без теб!

— Той ни излъга — изрече тихо лейтенантът.

Тай Макклуън седеше на обичайното си място върху камарата щайги в склада в Южен Бостън. Загнилите дъски проскърцваха под тежестта на огромното му туловище. Изкушаваше се да стане, но знаеше, че движението ще предизвика бесовете на стареца, който тъкмо в този момент броеше парите в пликовете.

Не че толкова му пукаше за гнева на стареца — носеше достатъчно добри доходи на организацията, за да се тревожи за онзи дребен пропуск с Малкия Джак. Въпреки това обаче опитът го бе научил, че предизвикването на излишен шум не е в негов интерес.

— Пак си на минус — отбеляза старецът, когато приключи с броенето. — Отдавна те предупреждавам да си разчистиш сметките с длъжниците!

Тай замръзна на мястото си. Беше наясно, че линията между защитата на собственото достойнство и проявата на неуважение е изключително тънка. Но вече толкова пъти бе вървял по нея, че познаваше опасностите. И сега, внимателно мерейки думите и тона си, той заяви:

— Смятам, че ръководя много добре бизнеса си.

— Не чак толкова добре, че да не се издъниш някъде! — изрече остро старецът. Тай знаеше, че веднага след това ще последва и най-главното. — Освен това те предупредих, че трябва да откриеш Малкия Джак преди ченгетата!

— Така е — съгласи се тихо Тай.

— Тогава какво стана? Нали непрекъснато ми повтаряш, че на улицата не може да стане нищо без твое знание?!

Тай се изправи и разтърси рамене, за да подчертае височината си. Но все пак се постара да не заема особено заплашителна поза, поради което ръцете му останаха спокойно отпуснати.

— От моята позиция не разполагах с особено много шансове да го заловя.

— Да, ама ченгетата го хванаха! Да не би да твърдиш, че ченгетата са по-умни от теб?

— Чист късмет — сви рамене Тай. — Ако не можеш да разчиташ на нищо друго, освен на късмета, то пак на него трябва да прехвърлиш и неуспехите си!

— Аха, още една мъдра мисъл от родината, а?! — изрече старецът. Нямаше съмнение, че е бесен, но нито за миг не повиши глас.

— За какво е всичко това, Вини? — позволи си Тай. — Откаченото копеле е зад решетките. Какво значение има, че са го хванали ченгетата, а не ние?

— Шефовете го искаха мъртъв, това е! — отговори Вини. — Доколкото схванах, копелето разполага с информация, която би могла да причини неприятности на някои от нашите.

— Че с каква информация ще разполага един психар?

— Откъде да знам, мамка му?! Да не мислиш, че ми казват всичко? Единственото, което знам, е, че те разчитаха на теб, а ти се издъни!

— Слушай какво, Вини, ако имаш нещо да ми казваш, изплюй най-сетне камъчето!

Тай отлично знаеше как се играе тази игра и никога не пропускаше да предизвика противника да си покаже картите. Старецът вдигна ръце.

— Нямам нищо за казване, Тай. Вярно е, че някои от нашите може и да пострадат, но пък никой не е тръгнал да обвинява теб. Според мен шефовете са разочаровани, това е всичко.

— Разочаровани били значи! — изрече Тай, но този път достатъчно заплашително, за да предупреди, че е бил предизвикан до максимума си и повече няма да търпи.

Старецът се облегна на стола. По всички правила на организацията той бе негов шеф, но и двамата бяха наясно, че в реалния свят това не значи почти нищо. В реалния свят Тай бе по-млад, по-силен и носеше повече печалби на големите шефове, отколкото старецът. Затова сега последният само въздъхна и отбеляза спокойно:

— Не се ядосвай излишно, Тай! — внезапно омекна Вини. — Ако трябва да бъда честен, изобщо не ми го побира ума какво точно са очаквали от нас!

Тай запази мълчание, но пронизителният му поглед беше повече от красноречив.