Дэвид Хосп - Бандата от Чарлстаун

Фин седна на бюрото си, огледа се и разтри слепоочията си, опитвайки се да парира настъпващата мигрена. Тясното пространство наоколо беше препълнено с документи по делото „Танъри“ — някои в папки, други на прилежни купчинки, а трети разпръснати навсякъде. И всички до един очакващи неговия анализ и оценка.

Зачуди се как ще успее да се справи с всичко това. При други обстоятелства обемът на работата изобщо не би го тревожил. Ала точно днес имаше нужда да излезе поне за час-два и за първи път в кариерата си той се запита дали в крайна сметка ще съумее да си свърши работата. Притвори очи и ги разтри, надявайки се да надвие огромната умора.

Когато отново ги отвори, на прага на офиса зърна Ник Уилямс. Напоследък тези техни срещи се бяха превърнали в обичайна част от ежедневието им. Най-малко веднъж на ден Уилямс се отбиваше, за да си побъбрят. Фин нямаше нищо против посещенията му. Даже постепенно започна да го очаква с нетърпение, защото установи, че Ник у далеч по-забавен, отколкото доскоро го мислеше. За съжаление обаче точно сега нямаше време за губене.

— Извинявай, Ник, обаче имам прекалено много задачи на главата си…

— Толкова ли е зле? — Ник премести папките от стола срещу бюрото и се стовари на него.

— Да — кимна Фин и зачака колегата му да си тръгне. Обаче той се облегна преспокойно на стола и вдигна крака върху бюрото. — Говоря сериозно, Ник! Затънал съм до гуша, а нямам почти никакво време да прегледам всичко това, което виждаш тук!

— Хей, по-спокойно, човече! Тук съм от шест сутринта и прекарах първите три часа в съзерцаване на папки с документи, по-високи и от най-високия баскетболист! Имам чувството, че колкото повече чета, толкова по-голяма става купчината! Все едно играя главната роля в някакъв садистичен древногръцки мит!

— Нещо като Сизиф, само че в юридически вариант?

— Нещо такова. И сякаш това не е достатъчно, ами от мен се очаква и да те дундуркам, за да съм сигурен, че няма да оплескаш нещо!

Това вече привлече вниманието на Фин.

— Мислиш, че Престън е започнал да се изнервя?

— Е, както знаеш, снемането на показанията на вдовицата е ключов момент от нашата работа. Той просто иска да е сигурен, че именно ти си човекът за тази работа! — Уилямс направи пауза, приведе се напред и попита, вече по-тихо: — Така ли е?

— Разбира се, че е така! Снемането на показанията обаче е най-малката ми грижа! Те не ме спасяват от всички тези папки наоколо, които съм длъжен да прегледам заради нашите свидетели. Точно заради тях се ядосвам.

— Честно да ти кажа, тези твои купчинки изглеждат жалки в сравнение с документалните чудовища, настанили се в моя офис.

— Ами… какво да ти кажа… — сви рамене Фин. — Очевидно е, че ти четеш по-бързо и си по-добър анализатор.

— Е, нали това ми е специалността! — сведе поглед Ник, после протегна ръка, докопа три огромни папки и ги измъкна. — И какво имаме сега тук?

Фин огледа папките, които лежаха в скута на Уилямс, и отговори:

— Това са някогашните папки на Натали. Престън държеше да ги прегледаме, за да проверим дали няма нещо, което бихме могли да използваме. — Разтри отново слепоочията си и изохка. — Просто не знам как ще се справя с всичко това!

Предпочете да не споменава за предварително уговорената си среща в средата на работния ден, но мисълта за нея също не преставаше да го тревожи.

Уилямс като че ли се замисли.

— Хубаво де! Ще те спася поне от тези трите!

— Ама ти как ще… — изгледа го изумено Фин.

— Както вече казах, това ми е специалността. Освен това тези трите са просто капка в морето. Пък и така ще мога спокойно да съобщя на Престън, че се концентрираш върху снемането на показанията.

Изправи се и се запъти към вратата.

— Господи, задължен съм ти! — извика след него Фин. — Ако мога да направя нещо за теб…

— Всъщност можеш! — изрече Уилямс, като се извъртя на пети и го погледна право в очите. — Когато следващия път се отбия при теб, постарай се да не бъдеш такова жалко мрънкало!

Усмихна се и излезе.

Тридесетте километра до масачузетския затвор в Конкорд предоставиха на Фин достатъчно време за размисъл. Беше смъкнал гюрука на своето MG кабрио, модел 1974 година, и иначе задушния летен въздух сега бръснеше предното стъкло и охлаждаше главата му. Беше си подарил тази кола, когато започна работа в „Хауъри, Блек и Лонгбодъм“. При постъпването си получи скромен бонус — напълно достатъчен, за да покрие сметките от кредитните му карти, но не чак толкова, че да изплати и студентския му заем. Въпреки всичко обаче той реши да си достави удоволствието да се сдобие с кола втора употреба. Детството, прекарано по улиците на Чарлстаун, го бе направило истински ценител на добрите автомобили. И оттогава насам всяко сядане зад волана го зареждаше с истински възторг.