Дэвид Хосп - Бандата от Чарлстаун

— Сигурно се майтапите! Да не би да искате от мен да я идентифицирам?!

— Знам, че гледката не е приятна, но за да продължим с разследването, се налага да приключим с този въпрос, колкото е възможно по-скоро. Останах с впечатлението, че не бихте имали нищо против да сторите подобно нещо за вашата приятелка!

Фин се слиса.

Не можеше да си представи, че ще му се наложи да разглежда трупа на Натали. Би предпочел да я запомни такава, каквато си беше — жизнена, енергична и красива. Но нещо в думите на лейтенанта го накара да се замисли. Не разследването я притесняваше толкова, а фактът, че Натали няма никакви близки. Тя беше единствено дете, а родителите й бяха починали, когато е била твърде млада. Самият Фин също беше сирак и никога не беше познавал родителите си. Отсъствието на близки и роднини бе едно от няколкото общи неща между тях — връзка, която останалите надали биха могли да проумеят, но която ги държеше заедно дори и в миговете на най-силни търкания помежду им. Скот не можеше да позволи смъртта й да мине нелегитимирана от единствения човек, който истински се тревожеше за нея. Подобен отказ би бил равносилен на предателство.

— Добре тогава, да тръгваме — отсече той, изправи се и взе сакото си.

На няколко крачки от вратата го озари странна мисъл и се обърна към Флеърти. Тя беше на по-малко от една ръка разстояние от него и той долавяше парфюма й.

— Бях останал с впечатлението, че Малкия Джак убива само проститутки. От къде на къде ще убива Натали?

Флеърти се поколеба, опитвайки се да измисли по-деликатен начин за изразяване.

— Беше облечена доста провокативно — изрече накрая. — Вероятно я е взел за нещо друго.

Фин притвори очи и замълча, опитвайки се да пребори мощната вълна от спомени, която го заля. Знаеше, че за да успее да преживее подобно изпитание, трябва да ги остави настрани. Можеше да го направи — правил го е и преди. Това беше част от уменията за оцеляване, които бе усвоил още в най-ранна възраст. Психиатрите го наричаха „преграждане на зоните“ — способността да отреждаш отделни места за чувствата, спомените и задачите си.

Изключително полезно умение за справяне с трудни проблеми, което Фин бе довел до съвършенство.

Двадесет минути по-късно тримата вече се намираха в съдебната патология на полицията. Докато вървяха по коридора, Флеърти осъзна, че изпитва съжаление към Скот Фин — нещо изключително рядко при нея. Когато прекараш целия си живот, заровен до колене в човешката трагедия, ставаш безчувствен към болката на хората около теб. Не можеш да си позволиш да не го направиш, защото иначе няма как да оцелееш. На опечалените вдовици казваш каквото трябва да се каже, слагаш си подходящото изражение, когато се налага да се изправиш срещу семействата на жертвите, предлагаш им искрените си съболезнования, но всъщност никога не ги допускаш до сърцето си.

Този случай беше по-различен и тя не можеше да разбере защо. Може би беше зърнала в очите на убитата жена нещо по-особено. Имаше усещането, че е успяла да надзърне в характера на Натали Колдуел — силна, самоуверена, безкомпромисна. За лейтенанта това бе типичен образ на жена, принудена да оцелява в брутално безпощадния свят на преобладаващо мъжките професии.

И сега, докато наблюдаваше изражението на Скот Фин, тя осъзна, че интуицията й не я е подвела. В памет на безспорната сила на Колдуел той нито си позволи да изкрещи, нито да се разплаче, както правеха повечето хора, принудени да идентифицират трупове. Нито пък се отдръпна, когато вдигнаха чаршафа. Изражението му регистрира завиден стоицизъм — единствените признаци на вътрешна борба бяха лекото потрепване на едното му око и стиснатите устни.

— Да, това е тя — изрече той. Протегна ръка и погали косата й. Очите му се насълзиха, но успя да сдържи сълзите си и пророни: — Много съжалявам, Нат!

Лейтенант Флеърти кимна на младшия патолог, който веднага дръпна чаршафа върху лицето на Натали Колдуел и внимателно напъха трупа й обратно в хладнината камера, превърнала се в неин дом.

— Благодаря ви, че се отзовахте! — изрече тя, като постави ръка на рамото му. — Знам, че не е лесно.

— Това ли е всичко? — обади се Фин, продължавайки да съзерцава вратичката, която бе погълнала приятелката му.

— Нали ще останете в града, ако решим да ви зададем още някои въпроси? — намеси се Козловски.

Флеърти го изгледа кръвнишки — партньорът й имаше чувствителността на питбул.

Втораченият поглед на Фин се плъзна от вратичката на камерата към Козловски, очите му се присвиха и се забиха право в главата на детектива. Флеърти не пропусна да забележи автоматичната промяна в него. Мъката, която доскоро се четеше там, бе заменена от нещо съвсем друго — ярост.