Дэвид Хосп - Бандата от Чарлстаун

— На този топките му май са доста здравички!

— Още по-лошо — той е истински кръстоносец! Преди политическите му приятелчета да го изберат за съдия, се бе специализирал като адвокат на жалбоподателите. И до днес е убеден, че най-важният дълг на всеки съдия е да защитава малкия човек, независимо от това какво казва по въпроса законът.

— Страхотно!

— Да, битката няма да е от най-лесните, макар да съм убеден, че в крайна сметка би трябвало да победим. И точно в тази връзка е и моята молба към теб. Следваща седмица ни предстои да изслушваме показания и се нуждая от някого, който дотогава да навлезе в същността на делото. Мисля, че този някой си ти.

Скот Фин добре знаеше, че делото „Танъри“ е шанс, който се пада веднъж в живота на всеки адвокат и не може да бъде подминато с лека ръка. И все пак му се струваше твърде странно, че е на път да се облагодетелства толкова директно от смъртта на Натали. Е, нали все някой трябва да го поеме? Защо тогава да не е той? Натали би го разбрала — винаги бе вярвала, че всеки трябва да поставя на първо място собствените си интереси.

— Ще поема случая! — изрече накрая той.

Почитаемият Уилям Х. Кларк, губернатор на щата Масачузетс, седеше на кухненската маса в своето имение на Бийкън Хил по бельо и раздърпана тениска. Отгоре си беше метнал халат за баня, но не си бе направил труда да го завързва.

Косата му стърчеше във всички посоки, а в едва наболата му брада се забелязваха бели нишки. Беше малко след пет сутринта и моментът надали беше сред най-добрите в рекламно отношение за застаряващия политик.

Пред губернатора, почти в поза мирно, стоеше Уендил Шор. Даже и в този нечовешки час от денонощието Шор бе облечен в изрядно изгладени памучни панталони цвят каки, син блейзър и вратовръзка от „Брукс Брадърс“. Приличаше на странна кръстоска между застаряващ колежанин, хорист в „а капела“ ансамбъл и сержант от военноморските сили. Но въпреки всичките си чудатости, Уендил Шор бе най-добрият началник на канцеларията, за когото Кларк можеше да си мечтае. Да, той притежаваше достатъчно информация, за да го срине, ако поиска. Но за добро или лошо, губернаторът му бе доверил всичките си дела.

— Чак толкова ли е зле? — попита губернаторът.

— Можеше и да е по-добре — отговори Уендил. — Все пак би могло и да се пооправи, ако полицията открие убиеца, наричан „Малкия Джак“. Така поне броженията ще престанат.

— Имаме си хора, които работят по въпроса — увери го Кларк. — Комисарят е назначил една жена-детектив, която да оглавява разследването, което със сигурност ще се хареса на пресата. И доколкото ме осведомиха, лейтенант Флеърти е не само самоуверена, привлекателна и достойна за показване, но и притежава превъзходни умения.

Уендил сви рамене. Този жест бе максималният израз на неподчинение, който можеше да си позволи.

— Щом така казвате, сър! Но все пак съм на мнение, че трябва да демонстрираме по-голяма активност.

Кларк въздъхна и го погледна.

— Какво предлагаш?

— Дайте ми два часа, за да помисля.

— Хубаво — кимна уморено губернаторът. — Ти помисли, а аз ще се приготвям за работа. — Изправи се и се запъти към вратата, но на прага се обърна и попита: — Нали след половин час ще бъдеш в офиса, ако ми трябваш?

— Както винаги — отвърна Уендил.

— Разбира се. Както винаги — промърмори на себе си Кларк и пое нагоре по стълбите.

От портретите на стената го сподириха погледите на пет поколения представители на фамилията Кларк.

Фин пристигна в офиса в осем и петнадесет на следващата сутрин — доста късно по неговите стандарти. Обикновено още в седем часа той вече седеше на бюрото си и работеше. Докато изслуша всички съобщения от гласовата си поща, мина още половин час. Не си спомняше кога за последен път си беше легнал, без да провери работните си съобщения. Този пропуск го накара да се почувства така, сякаш всичко бе започнало да му се изплъзва от контрол.

Тъкмо прослушваше последното съобщение, когато на прага на офиса му се появи Ник Уилямс. Фин му махна с ръка и го прикани с жест да седне. Надраска си няколко неща в отговор на дългото съобщение, а после изключи гласовата си поща. Обърна се към Уилямс и каза:

— Извинявай!

— Няма проблеми — кимна Ник. — Престън Холанд ме помоли да се отбия при теб. Иначе как си?

— Ами, точно сега ми се е събрала доста работа — сви рамене Фин, — но нали знаеш как е при нас?

— Нямам предвид работата, Фин! Говоря за Натали! Сигурен ли си, че не искаш малко почивка, преди да скочиш и с двата крака в това дело?