Дэвид Хосп - Бандата от Чарлстаун

И докато част от тях пренасяха Тай на носилката и покриваха лицето му с белия чаршаф, друг лекар поставяше шини на пръстите му. Когато изнесоха Тай, Фин се изправи да си върви.

— Трябва да прегледам и останалите ви рани, сър! А след това трябва да отидете в болницата!

Фин се извърна и го изгледа кръвнишки. Посланието бе предостатъчно. Човекът поклати примирено глава, сякаш казваше: „Въобще не възнамерявам да пилея ценното си време за теб, задник такъв!“. Не че на Фин му пукаше. Просто изпитваше нужда веднага да се махне оттук. Да излезе. Да остане сам.

Когато напусна стаята, видя, че коридорът е пълен с полицаи и лекари. Флеърти също беше сред тях и го чакаше. Приближи се до него и постави ръка на гърдите му. Жестът му се стори невероятно интимен. Тя го изгледа тъжно и прошепна:

— Фин, аз…

Той не я остави да довърши. Свали бавно ръката й и я върна до нейното тяло.

— Фин, аз…

— Не! — отсече той.

После тръгна сред морето от униформени и цивилни представители на силите на реда, което автоматично се раздели, за да го пропусне. Всички го наблюдаваха с мълчаливо съчувствие.

— Фин, трябва да поговорим! — подвикна му Флеърти. — Ако не сега, то после!

Фин не се обърна назад. Продължи да върви.

Преди да отговори на нечии други въпроси, първо трябваше да се справи със себе си.

Освен това — помисли си с горчивина, — никой не се ебава с „Редниците от улица Челси!“.

Фин седеше на масичка пред едно от крайбрежните ресторантчета в Северния квартал на Бостън. Съзерцаваше хоризонта, наслаждаваше се на лекия бриз и отпиваше от своя „Будвайзер“.

Обожаваше това време на годината. Винаги го бе обожавал. Часът бе едва четири и половина следобед, но октомврийското слънце вече наближаваше своя зенит и къпеше града в оранжевото си великолепие. Фин си пое дълбоко дъх и вдиша уханието на есенните листа, примесено със соления морски въздух. Природата се събуждаше за нов живот.

Не я чу кога е пристигнала. Настани се на стола до него и го зачака да заговори. Когато сервитьорката се появи, двамата все още мълчаха.

— Какво желаете? — обърна се тя към Флеърти.

— Чаша шардоне, моля!

Сервитьорката се насочи към вътрешността на бистрото и ги остави сами. Линда първа наруши тягостното мълчание.

— Мина повече от месец. Защо не отговаряш на обажданията ми?

— Дадох показанията си пред полицията още на следващия ден! — отвърна настръхнало Фин. — Не те видях наоколо. Реших, че ако толкова държиш да разговаряш с мен относно разследването, ще изпратиш да ме приберат!

— Не съм те търсила заради разследването…

— Знам.

На масата им отново се възцари тягостно мълчание. Във водите на залива се носеше лек едномачтов платноход, сякаш през последните триста години нищо в града не се бе променило.

— Съжалявам — обади се накрая Фин. — Преди да отговоря на нечии други въпроси, първо трябваше да се справя със своите!

— Е, успя ли?

— Трудно е да се каже — сви рамене той. — Останаха още няколко неща, които трябва да обмисля. — Направи пауза, сякаш се опитваше да реши как точно да продължи. — Положих огромни усилия да се измъкна от общинските бордеи. Мислех си, че щом се озова в истинския свят, никога повече няма да ми се налага да се сблъсквам със страстите, които се вихрят там: с жестокостта, гнева и порочността. Оказа се обаче, че съм грешал. Не съм избягал от нищо. Защото осъзнах, че всички тези страсти не са подминали дори и някои от хората, в които бях повярвал!

— Например Натали?

— Тя е само повърхността на айсберга — призна той.

Флеърти го остави да дойде на себе си и едва тогава му зададе следващия въпрос:

— Ти май наистина си я обичал, нали?

— Така е — отговори след кратка пауза Скот Фин. — Но не съвсем… Не знам как да го обясня, дори и пред себе си. За мен тя беше някаква фантазия, по-скоро идеал. Беше всичко, което съм искал за себе си, но никога нямаше да имам. Беше умна, красива, преуспяваща и забавна. Сигурно съм вярвал, че по някакъв странен начин тя ще ме направи по-добър човек и ще ме дари с щастие.

— Струва ми се, че никой на този свят не е в състояние да запълни нашите празноти. В най-добрия случай хората около нас могат да ни помогнат да преживеем трудностите, които ни обкръжават.

— Съгласен съм. Но на мен ми се наложи да го разбера по трудния начин — кимна Скот и се загледа в далечината пред себе си, към късчето земя, което се вклиняваше в морето и върху което, подобно на вечен страж, се издигаше форт „Независимост“.