Майк Лосон - Двойни игри

Тим Крокър обичаше професията си.

Харесваше колегите си и винаги беше готов да гаси пожари. Правеше всичко възможно да спасява хората и домовете им от огнената стихия. Дори сваляше котките им от дърветата, по дяволите! Това, което не обичаше, беше да гледа овъглени трупове.

Такава гледка — в случая четири изгорели до неузнаваемост трупа с оголени черепи, сгърчени тела и зинали в последен писък усти — той просто мразеше. Особено миризмата. След подобни инциденти той не беше в състояние да хапне месо цял месец.

Пожарът беше започнал в спалнята на апартамента на третия етаж. В резултат таванът се беше срутил и двама души в спалнята на четвъртия бяха пропаднали долу. Мъж и жена, проснати върху труповете на двойката от третия етаж.

Хората на Крокър си бяха свършили работата. Пожарът беше потушен за по-малко от час след подадения сигнал. Нямаше други жертви въпреки тежките поражения в още три апартамента. А сградата беше спасена. Безпокоеше го причината за пожара. Без да е експерт по палежите, Крокър имаше достатъчно опит, за да прецени, че тук не става въпрос нито за експлозия на газ за битови нужди, нито за заспал човек с цигара в ръка. Но взрив несъмнено е имало, и то достатъчно силен, за да пръсне няколко прозореца на съседната сграда. А това, което беше избухнало, най-вероятно е било свързано с контейнер, съдържащ запалителен материал. Иначе казано, в този напълно унищожен апартамент се беше задействал някакъв детонатор.

Следователно тук не ставаше въпрос за откачалка, която се забавлява при вида на горяща сграда, нито пък за мошеник, който иска да си прибере застраховката. Не, това беше нещо друго. Крокър не знаеше какво е, а и не го интересуваше. То беше работа на ченгетата и експертите по палежите.

— Хей, шефе! — обади се глас зад гърба му.

Крокър се обърна. Ченге, съвсем младо. Ушите му стърчаха изпод фуражката като дръжки на тенджера. Нямаше смисъл да му обяснява, че не е никакъв шеф. Ченгетата винаги използваха това обръщение към най-старшия пожарникар на мястото на събитието.

— Не бива да си тук — предупреди той. — Подът под краката ти може да поддаде всеки момент.

— Говорих с домоуправителя — отвърна ченгето. — Вече знаем имената на трима от загиналите.

— Така ли?

— Двамата от четвъртия етаж са Шарън и Пат Монтгомъри. Жената е била учителка в прогимназия, а съпругът й е работил в „Мейсис“ в Арлингтън.

Едно обикновено семейство, имало нещастието да заспи в неподходящо време и на неподходящо място, помисли си Крокър.

— А кой е собственикът на апартамента? — попита той.

— Млада жена на име Дженифър Талбът. Секретарка. Никога няма да познаеш за кого е работила.

— Но ти ще ми кажеш, нали?

На Крокър започна да му писва. Искаше ченгето да му каже каквото имаше за казване и да се пръждосва, защото вече му прилошаваше от противната миризма.

— Бродрик — рече ченгето.

— Сенатор Бродрик? — вдигна вежди Крокър.

— Аха.

Господи, въздъхна Крокър и измъкна мобилния си телефон. Трябваше да докладва новината по-нагоре. Но преди да набере номера, той вдигна глава.

— А четвъртата жертва? Човекът, който е бил в спалнята на Талбът?

— Още не е идентифициран. Домоуправителят каза, че Талбът била неомъжена. Според него нямала постоянен приятел, въпреки че била много хубава млада дама.

— Ще трябва да го идентифицирате, момчета — въздъхна Крокър. — Защото…

Преди да обясни на ченгето с уши като дръжки на тенджера, че най-вероятно става въпрос за престъпление, в апартамента нахлу още едно ченге, здравата задъхано от изкачването на стълбите. Върху табелката на ревера му беше изписано името „Уилмонт“.

— Арти! — викна той, обръщайки се към колегата си. — Няма да повярваш какво открихме, мамка му!

— Казвай! — отсече Крокър. Какво им става не тези ченгета, да ги вземат мътните? И какво изобщо търсят тук?

— Правех оглед на паркинга — отвърна задъханият Уилмонт. — Открих една кола, спряла плътно зад колата на собственичката на този апартамент. Очевидно с нейно знание. Отворих я, за да погледна талона.

— Е, кой е човекът, по дяволите? — не издържа Крокър.

В рамките на следващите двайсет минути пред сградата се изсипаха дузина агенти на ФБР, две коли шефове от столичната полиция, четирима агенти от Сикрет Сървис и шефът на Крокър.

Някой беше убил сенатор Уилям Дейвис Бродрик.

След осемнайсет часа в стаята в мотела Дани беше на път да се побърка. По телевизията даваха само глупости, скапаният мотел не предлагаше платени канали, а той не разполагаше дори с тесте карти, за да реди пасианси. Мъчеше го не само скуката, но и умората. Цяла нощ не мигна от тревога. Джо го беше предупредил, че ако работата се провали, той се връща направо в затвора. Прекрасно знаеше, че братовчед му не се шегува. Ако Пю не се обади, край на надеждите.