Майк Лосон - Двойни игри

По неизвестни причини Патси Хол бе настояла да използва фразата „тримесечие“ а не „на всеки три месеца“.

— В заключение ще добавя, че шефът ми знае всичко за вас, мистър Пю. Плаща на двама души от АБН, за да търсят хора като вас. Той знае, че вие сте умен и предпазлив човек, когото ченгетата никога не са успели да пипнат. На плика е номерът на моя мобилен телефон и името на мотела ми в Уинчестър. Ще остана там до утре вечер, защото знам, че ви трябва време, за да проверите мен и мистър Бенедето. В случай че не се обадите до другиден сутринта, заминавам за Южна Каролина, където работи един друг човек като вас.

Дани подкара към мотела си. През цялото време мислеше какво ще се случи, ако Пю не захапе въдицата. Чакаха го петнайсет години затвор, през които никак нямаше да му е лесно. В живота понякога става така, че добрият външен вид не е предимство, а недостатък.

Провери на рецепцията за някакви съобщения, пофлиртува с русото миньонче зад гишето, а после се прибра в стаята си. Включи отоплението, съблече костюма и се просна на леглото. След известно време вдигна слушалката и набра мобилния телефон на Джо. Нямаше представа къде е отседнал братовчед му.

— Всичко мина добре — докладва Дани. — Почти му изскочиха очите, като му казах, че на всеки три месеца искаме стока за един милион долара. Не знам дали ще се обади до утре, но явно беше заинтригуван.

Патси Хол беше предупредила Джо, че Пю работи само с хора, които познава лично. А когато все пак наемаше непознати, той винаги прибягваше до старателни проверки. След което бе добавила, че Пю е готов на всичко, когато става въпрос за големи пари. Така Джо бе стигнал до извода, че има вероятност Пю да приеме сделка за пет милиона годишно, стига да се увери, че ще си има работа с известни, закоравели престъпници като Тони Бенедето. В момента обаче Дани не можеше да направи нищо друго, освен да се надява, че заключенията на Джо са верни.

— Тази вечер няма да мърдаш от стаята си — каза Джо. — Ако огладнееш, поръчай си пица. Не искам да излизаш никъде. Да не вземеш да се напиеш и да се забъркаш в някоя каша.

— Хей, аз съм професионалист, знам какъв е залогът! — обиди се Дани.

— Ти си абсолютен боклук! Да не си мръднал оттам! — кресна Джо и затвори.

Тоя наистина ме мрази, въздъхна Дани.

Ема седеше на канапето във всекидневната и наблюдаваше пламтящия в камината огън. Чувстваше се самотна и отчаяна. В скута й лежеше кученцето на Кристин с големина на плъх. Кристин беше заминала при майка си в Хартфорд, където щеше да прекара нощта. Храненето и грижите за животинчето бяха поверени на Ема, тъй като майката на Кристин бе алергична към кучета. На два пъти се опита да го постави в специалната кошница, която му беше купила Кристин, но то, вероятно самотно, отново се връщаше във всекидневната и скачаше в скута й. Усещането на топлото телце с бързо биещо сърце беше странно и успокояващо, макар че същото чувство може би щеше да й осигури и бутилка с гореща вода, обвита в козина.

Ема беше отчаяна, защото беше изгубила голяма част от деня, опитвайки се да научи нещо повече за хората, стреляли срещу Демарко. Макар че самият той изобщо не се тревожеше за сигурността си, което я изненадваше, и беше убеден, че куршумите са били предназначени за убитата агентка на АБН, Ема имаше основателни поводи за съмнение. Но след три часа телефонни разговори с различни хора тя не научи нищо повече от това, което пишеха вестниците: застреляният шофьор на колата Хорхе Ривера бил дребен гангстер, свързан с банда латиноси. Занимавал се с продажба на дрога, но със сигурност не бе изпълнявал мокри поръчки. По отношение на партньорката му полицията не разполагала с нищо. Камерите пред сградата на АБН не успели да уловят лицето й, а в колата нямало никакви нейни отпечатъци.

Остатъка от деня прекара с Дебелия Нийл, който продължаваше да търси доказателства за връзки на Доблър и Бакстър с терористичните нападения. След пет часа в неговата компания (никой не би трябвало да остава толкова дълго в компанията на Дебелия!) резултатът беше нулев. В края на деня Ема реши да забрави за Идит Бакстър и да се съсредоточи върху дейността на Доблър. Беше ясно, че Бакстър спонсорира не само Бродрик, но и всички политици и организации, които демонстрират някаква антипатия към мюсюлманите. Плащаше на Прескот да издирва радикални ислямисти по света, но всичко това беше законно и тя го правеше съвсем открито. Обезумяла от мъка и чувство за вина, тази жена правеше всичко възможно да отмъсти за сина си, но дълбоко в себе си Ема чувстваше, че тя няма връзка с терористичните нападения. Макар че не можеше да й помогне, Ема се надяваше, че предчувствието не я лъже. При всички случаи човек в състоянието на Идит Бакстър не беше приятна гледка.