Майк Лосон - Двойни игри

Демарко погледна Патси Хол. Беше се надявал да убеди Фарли, без да прибягва до услугите й. Тоест да накара един политик да загърби личните си интереси и да направи нещо за страната си. Доста наивни надежди.

— Мистър Фарли, в момента в Куинс действа много силна група наркопласьори от Ямайка — започна Патси. — Ние сме на път да я разбием, но сме готови изцяло да ви отстъпим лаврите. Тази група е добре известна на вашите експерти за борба с дрогата. Тя е основен разпространител на кокаин в района и е отговорна за смъртта на повече хора, отколкото Винс Мерлино и цялата фамилия Бенедето, взети заедно. Мисля, че това е една добра сделка за вас, срещу която искаме само Дани Демарко.

Фарли внимателно я погледна.

— Аз… тоест ние обираме всички лаври, така ли? — попита той. — Без да се изправям пред камерите редом с някое федерално ченге, което адски държи да разкаже как точно са го направили?

— Да.

— За колко пласьори от Ямайка говорим?

— За шест със сигурност, но може да станат и десет.

— Кога ще се случи това?

— След месец, най-много два. Точно преди старта на кампанията ви за втори мандат.

Фарли й се усмихна, а тя отвърна на усмивката му.

Демарко не се усмихна. Патси Хол все още нямаше представа, че ако планът му успее, прецаканата ще бъде тя.

Последният необходим участник в операцията беше Дани Демарко, който в момента седеше със слушалка в ръка отвъд разделителното стъкло на стаята за свиждане. Мръсникът изглеждаше страхотно въпреки затворническия гащеризон и двудневната брада.

С Джо си приличаха, никой не можеше да бъде изненадан от факта, че са братовчеди. И двамата имаха гъсти коси, прави носове, добре оформени брадички и сини очи. По принцип Джо Демарко минаваше за хубав мъж, но в сравнение с Дани… Е, всичко беше въпрос на милиметри — в разстоянието между очите, в дължината на носа, във формата на брадичката. Перфектната симетрия, съпоставена с почти перфектната. Това беше разликата между действително красивия и просто хубавия мъж. Все едно да сложите една до друга снимките на Кърк Дъглас и сина му Майкъл, направени, когато и двамата са били трийсетгодишни. Веднага ще забележите, че милиметрите са в полза на Кърк. Подобно беше сравнението между Дани и Джо Демарко, в което Джо не беше Кърк, а Майкъл.

Но не само външният вид на братовчеда привличаше жените — най-вече като бившата му съпруга Мари. В очите му проблясваха особени искрици, които обещаваха забавления; които внушаваха, че за него животът е купа прекрасни плодове, които той е готов да сподели. В същото време повечето жени, с изключение на Мари Демарко, очевидно си даваха сметка, че Дани е нетрайна стока — прекрасен партньор за една седмица във Вегас, но не и човек, който ще бъде до теб в момента, в който лекарите открият подозрителна бучка в гърдата ти.

— Разбираш, нали? — попита Демарко.

— Да — кимна Дани.

— И си даваш сметка, че ако прецакаш нещата, този човек ще те убие?

— Да.

— Разбираш, че трябва да свършиш работата, а не просто да кажеш, че си направил всичко възможно?

— Да. Ще мога ли да видя Мари, преди да замина?

В главата на Демарко моментално изплува образът на бившата му жена в компанията на братовчед му. Образи, които искаше да забрави на всяка цена.

— Да, но само защото първо трябва да свърша някои неща. А ти трябва да си в първия самолет за Вашингтон утре сутринта. Оттам ще потеглим към Западна Вирджиния, но с отделни коли.

— Кой ще плати билета ми?

— Сам ще си го платиш!

— Добре де, ще го платя. Не е нужно да се държиш толкова…

— Искам да облечеш дрехите, които те превръщат в жалкия бандит, какъвто си бил винаги. Тъпи златни вериги около врата, крещяща вратовръзка, лъскав костюм. В общи линии да се облечеш така, както когато излизаш с нея. Ясно ли ти е?

— Да, но…

— Никакво „но“. Ако утре не се появиш във Вашингтон, заклевам се, че…

— Ще бъда там Джо, имаш думата ми.

Демарко с отвращение поклати глава. Неговата дума! Боже!

— И още нещо, Джо… Благодаря ти. Още не мога да повярвам, че правиш това заради мен.

— Не го правя заради теб, тъпако! Нито пък заради жена ти. Пет пари не давам дали ще гниеш в затвора, където ти е мястото!

Джубал Пю живееше в северния край на долината Шенандоа, на около петнайсет километра от Уинчестър, щата Вирджиния и на осем километра от границата със Западна Вирджиния. Имението му беше заобиколено от ябълкови градини и букови гори. Край пътищата между полегатите хълмове бълбукаха поточета, широки едва петдесет-шейсет сантиметра.