Майк Лосон - Двойни игри

Отново включи телевизора. Видели сметката на някакъв сенатор. На кого му пука? Смени канала и попадна на „Колелото на късмета“ с Вана Уайт, която водеше шоуто от цяла вечност и с дървена усмивка обръщаше блокчетата с едро изписани букви. Сигурно отдавна беше намразила тъпите букви. На колко ли години беше? Със сигурност наближаваше петдесет, но все още изглеждаше дяволски добре. Ами участниците в играта? Откъде всеки ден намираха по трима идиоти, които подскачаха и крещяха при всяко завъртане на…

Мобилният му телефон иззвъня. Беше го оставил на нощното шкафче до леглото. Протегна ръка с такава бързина, че го събори. Претърколи се на пода и трескаво започна да го търси, без да усеща болката в натъртените си колене. Включи го на второто позвъняване.

— Ало?

— Намери някой стационарен телефон и набери 540-432-2387. Ясно?

— Не! — ревна Дани. — Чакай да взема нещо за писане! — Преди човекът отсреща да реагира, той грабна химикалката от нощното шкафче: — Повтори номера!

Онзи го направи, а Дани бързо записа цифрите на лявата си ръка.

Май беше онзи негодник Ранди, горилата на Джубал Пю с татуировките по кокалчетата. Благодаря ти, Исусе! Изчака две минути и вдигна слушалката на стационарния телефон.

— Върни се в имението на Джубал — заповяда Ранди. — И гледай да не доведеш опашка, защото те наблюдаваме.

Мамка му! Спокойно можеше да му го каже и по мобилния!

— Добре, Ранди. След четирийсет и пет минути съм там. За толкова дойдох вчера.

Прекъсна линията и се обади на братовчед си.

— Джо, аз съм. Май сме вътре. След малко тръгвам към имението на Пю.

Джо мълча цяла минута.

— Гледай да не прецакаш нещата, Дани — промърмори най-сетне той и прекъсна връзката.

Господи! Какво му струва да каже нещо човешко? Например „желая ти успех“?

Джо нямаше какво друго да прави, освен да чака. А по време на чакането мислеше за бившата си жена. Тя се появяваше в съзнанието му в мига, в който погледнеше проклетия си братовчед или разговаряше с него. Писна му да мисли за нея.

Телефонът му отново иззвъня. Сигурно пак е Дани. С късмета на фамилията Демарко като нищо можеше да е спукал гума на път за имението на Пю. Но насреща не беше Дани, а Ема.

— Вчера ми се обади Аниса Азис — информира го тя. — Току-що се прибирам от Шарлотсвил, където се видяхме. Оказа се, че е била отвлечена непосредствено преди опита на Мустафа да взриви Капитолия.

— Господи! Ще даде ли показания пред ФБР?

— Не. Цял час я убеждавах, но тя изпитва ужас. Много добре я разбирам, защото похитителите й показали снимка на майка й и по-малкия й брат и я заплашили, че ще ги убият в момента, в който се свърже с полицията. Готова е да свидетелства само ако ФБР арестува някого, но това ще стане на по-късен етап.

— Ясно.

— По време на разговора момичето ми каза две неща, които искам да знаеш. Не успяла да идентифицира похитителите, защото били с маски и не разговаряли с нея. Не разбрала дали са американци или чужденци. И двамата имали кафяви очи, единият бил около метър и деветдесет, а другият малко по-нисък. Вторият вероятно е бил бял. На кокалчетата си имал татуировки, но тя не е сигурна дали не било просто мръсотия или машинно масло. Накарай братовчед си да търси нещо подобно по време на посещението си при Пю.

— За съжаление късно се обаждаш — въздъхна Демарко. — Дани вече пътува натам. Ще го попитам…

— Господи, Джо! — внезапно възкликна Ема. — Бродрик е мъртъв! Бързо включи телевизора!

Ранди го чакаше пред портала. Този път беше облечен с черен суичър, бейзболна шапка и панталони в защитен цвят. На краката си имаше черни войнишки обувки. Дани изпитваше ужас от разни типове с войнишки обувки и камуфлажни униформи. Имаше чувството, че нямат търпение да избухне Третата световна война.

Ранди побутна Дани към къщата. Часът беше девет сутринта и Пю го посрещна по бяла хавлия с извезана реклама на курорта „Хилтън Хед“. Краката му бяха обути в същите меки сини чехли като предишния път. Седеше на кухненската маса с разтворен вестник пред себе си. Очилата бяха кацнали на върха на големия му нос. Приличаше на очилатия плъх от детските книжки, облечен като човек.

Дани понечи да се настани на стола срещу него, но домакинът вдигна ръка.

— Иди с Ранди. Трябва да се преоблечеш, преди да говорим. Искам да съм сигурен, че си чист.

В първия момент Дани понечи да протестира, но веднага разбра, че това би било губене на време.

— Добре — въздъхна той. — Щом така трябва…