Майк Лосон - Двойни игри

— Ще слезем по няколко стъпала — предупреди той. — Влачи краката си, за да ги уцелиш.

Дани се подчини и двамата започнаха да слизат надолу. Стъпалата бяха седем.

После спряха на място.

— Сега ще ти сваля превръзката, но трябва да гледаш само напред — разнесе се стържещият глас на Ранди. — Ако погледнеш встрани или нагоре, ще ти счупя врата!

Като нищо ще го направи с тези ръчища, мрачно си помисли Дани.

Свалиха му качулката и парцала. Оказа се на пръстения под на някакво помещение с големината на гараж. Край стените бяха струпани всякакви боклуци, предимно бидони от денатуриран спирт и ацетон. Имаше една-две метални маси — като тези, които използват в ресторантските кухни. Върху тях бяха наредени някакви лабораторни уреди — колби, везни и спиртници. Във въздуха се носеше нетърпима воня — сякаш Шакил О’Нийл бе съблякъл екипа, с който беше изиграл десет поредни мача.

— Е, доволен ли си, нещастнико? — подхвърли Ранди.

— Не съвсем — отвърна Дани. — Искам да видя с какво количество ефедрин разполагате.

Ранди го побутна към купчина петлитрови контейнери от картон — като онези, в които пренасят сладолед. Бяха най-малко двайсет. Ранди свали капака на един от тях. Беше пълен с бял прах.

— Добре, това ми е достатъчно — кимна Дани.

Проблемът беше, че той нямаше никакво понятие как изглежда метамфетаминът. Не знаеше дали той се произвежда от праха, който видя, нито можеше да прецени какво количество може да произведе съоръжението. Още по-малко можеше да прецени дали прахът в контейнерите е ефедрин или нещо друго.

Но това беше без значение за задачата, която му бяха поставили.

Махоуни с мъка се добра до мемориала на жертвите от Виетнам.

След смъртта на Бродрик охраната на висшите политици се затегна до безпрецедентно равнище, невиждано от 11 септември насам, а може би и от Втората световна война. Министерството на вътрешната сигурност обяви червена степен на тревога — нещо, което ставаше за пръв път след неговото създаване. Махоуни подозираше, че ако разполагаха с по-тревожен цвят от червения, със сигурност щяха да го използват.

Президентът беше в Белия дом, но вицепрезидентът беше някъде из страната. Сикрет Сървис отказваше да съобщи точно къде. Самата резиденция на държавния глава изглеждаше така, сякаш е под обсада. Въоръжени войници на няколко крачки един от друг, бронетранспортьори пред портала и по алеите, снайперисти на покрива. И това беше само видимата част от извънредните мерки за сигурност.

Членовете на кабинета също бяха поставени под усилена охрана, сякаш повечето от тях не бяха само фигуранти. Ръководството на Сената и Камарата на представителите се придвижваше с блиндирани лимузини и цяла армия бодигардове. В качеството си на трети човек в държавната йерархия, Махоуни беше буквално задушен от личната си охрана — четирима огромни мъжаги, които спокойно биха могли да бъдат титулярни нападатели на „Нотр Дам“. Именно в това беше проблемът — той се задушаваше и отчаяно се нуждаеше от място, където да бъде сам и да помисли на спокойствие.

Накара ги да го закарат до един ресторант на Капитолийския хълм и остави двама да пазят отвън, изтъквайки, че четирима бодигардове са твърде много за едно заведение. После, след като се настани на масата и успя да пресуши една чаша, той отново се надигна. Горилите сториха същото, но той им махна да останат по местата си.

— Отивам до тоалетната, но не мога да пикая, когато ме гледат.

Двамата видимо се притесниха, но Махоуни не им остави време за мислене и побърза да се отдалечи.

Вместо в тоалетната той се шмугна в кухнята и помоли един от готвачите да му заеме якето и скиорската си шапка. Измъкна се през задната врата, нахлупи шапката над очите си и хукна по алеята. Това бе сериозен спринт за човек с неговото тегло и възраст. На ъгъла извади късмет да спре свободно такси, скочи вътре и нареди на шофьора да кара към Мемориала. Охраната със сигурност щеше да се ядоса, но майната им. Махоуни имаше нужда от пространство.

Той седна на скамейката и вдигна очи към черния гранит, върху който бяха издълбани имената на загиналите, повечето от тях отдавна забравени. Във Вашингтон едва ли имаше по-впечатляващ паметник от тази обикновена стена. Сгушен в омазаното яке на готвача и нахлупил скиорската шапка над челото си, Махоуни приличаше на стар ветеран, дошъл да почете паметта на мъжете, с които се беше сражавал рамо до рамо.