Майк Лосон - Двойни игри

Ранди го вкара в някаква спалня и му нареди да свали дрехите си. Дани потисна желанието си да подхвърли някоя язвителна забележка от сорта на „добре, след като толкова много мечтаеш да ми видиш голия задник“. Спести си я главно защото тоя тип изглеждаше готов да го смачка от бой.

Съблече се и му подаде дрехите си. Ранди ги опипа по шевовете, очевидно търсейки някакво електронно устройство. После го накара да се обърне, за да го огледа отзад, след което му подхвърли чифт бански гащета и бяла тениска. Дани ги навлече, а онзи тръгна да излиза.

— Хей, бос ли ще ме оставиш? — подвикна след него Дани.

— Затваряй си шибаната уста! — изръмжа горилата.

Върнаха се в кухнята и Пю му посочи стола срещу себе си.

— Проверих както шефа ти, така и теб — започна направо той. — Ти си дребна риба, но шефа ти си го бива. Проявявам интерес и искам да поговорим за подробностите. Колко стока очаквате да получите срещу един милион в брой, как ще станат доставките и плащанията?

— Рано е — поклати глава Дани.

— Какво?!

— Първо трябва да видя лабораторията. Вече споменах, че искаме да сме сигурни за производствения ви капацитет. Всеки проблем с количествата ще доведе до загуба на пазара.

Това също беше реплика на Патси Хол, която целеше да внушат на Пю, че става въпрос за солиден бизнес, все едно щеше да подпише договор с „Дженеръл Мотърс“ за доставка на автомобилни накладки, а не някаква незаконна сделка за производство на метамфетамини.

— Не се безпокой, синко — усмихна се Пю. — Капацитетът ми е достатъчно голям. Захранвам половин Вирджиния плюс големи райони от Мериленд и Пенсилвания.

— Съжалявам, мистър Пю — поклати глава Дани. В гласа му прозвуча респект, но и твърдост. — Ако случайно не можете да доставите стока за някой рокер и кучката му, те ще почакат ден-два, нали? Но ние не можем да си позволим подобен риск. — После, изпреварвайки възраженията на домакина, побърза да добави: — Не ме разбирайте погрешно, сър. Това не е проява на неуважение, но шефът нареди да видя лабораторията преди началото на конкретните преговори. Все пак говорим за много пари, сър, над пет милиона годишно.

Пю го гледа в продължение на няколко секунди, после кимна.

— Иди да си обуеш обувките, но нищо друго. Ранди, наметни го с нещо да не премръзне.

Дани намъкна някакъв омазан гащеризон, върху който облече кожено яке, вонящо на изветряла бира. С това облекло мокасините на „Гучи“ изглеждаха доста глупаво. Когато се върна в кухнята, там чакаше някакъв брадат тип с огромно шкембе, който изглеждаше малко по-дружелюбен от Ранди — в смисъл че може би се усмихваше веднъж годишно.

— Знаете какво да правите — промърмори Пю.

Ранди кимна и се извърна към Дани.

— Да вървим.

Това пък какво означава? Знаете какво да правите!

Тримата излязоха от къщата и се насочиха към навес, под който бяха подредени пет всъдехода. Приличаха на мотоциклети с четири колела.

— Изкарай две машини, Харлан — разпореди Ранди. — И виж дали имат гориво.

— Абе вие майтап ли си правите? — промърмори Дани.

— Ти ще седнеш зад мен — каза Ранди.

Това беше добре, защото задникът на другия беше толкова огромен, че на седалката нямаше да остане никакво място.

— Налага се да ти вържем очите — добави Ранди и без да чака отговор, преметна през главата му някакъв парцал, вероятно остатък от стара тениска. След това му нахлузи скиорска маска, с дупките за очите на тила.

Това е лошо, помисли си Дани. И всичко ще обърка.

Пътуването на задната седалка беше кошмарно. Лишен от възможността да вижда, той нямаше как да предугажда многобройните дупки, които преодоляваше всъдеходът. Слава богу, че отстрани на седалката имаше метални ръчки, благодарение на които успяваше да се задържи. Проблемът беше, че при всяко подскачане краката му се отделяха от стъпенките и тялото му политаше встрани. Пътуването продължи четирийсет и пет минути, а може би час. Патси Хол беше казала, че имението на Пю е около сто и шейсет хектара. Може би това беше причината за продължителното пътуване, а може би Ранди просто правеше кръгчета за заблуда.

Най-после спряха и Ранди му помогна да слезе.

— Може ли да сваля превръзката? — попита Дани.

— Не — изръмжа онзи. — Ще правиш само това, което ти кажа.

Извървяха петдесетина метра по нещо, което приличаше на черен път. Дани се спъна на няколко пъти, но Ранди го държеше здраво. Най-накрая спряха.

— Стой така и не мърдай.

До слуха на Дани долетя някакъв шум, сякаш клони се превиваха от вятъра. После Ранди го хвана за ръката.