Майк Лосон - Двойни игри

Мръсникът се насочваше право към Белия дом, който бавно изплува на хоризонта.

По-малко от осем километра или три минути полет.

Опасността от сблъсък с излитащ или кацащ самолет от гражданското летище нарастваше с всяка секунда. Но Долтън знаеше, че на този етап всеки самолет в радиус от сто и шейсет километра от Вашингтон вече беше отклонен към друго летище или го задържаха на земята. Знаеше и друго — в същия този миг течеше евакуацията на Белия дом. Охраната крещи своите заповеди, хората се препъват и бягат към убежищата, а в главите им се въртят ужасните картини от 11 септември. Не беше наясно дали в момента президентът се намира в кабинета си, но ако е така, двама яки агенти на Сикрет Сървис със сигурност го влачат към скривалището, а краката му едва ли докосват пода.

Чесната се намираше на шест километра от Белия дом — разстояние, което щеше да преодолее за около две минути и половина.

— Тук Ястреб-1 — включи радиостанцията си той. — Нарушителят продължава да не реагира. Повтарям: нарушителят игнорира всички опити за контакт.

Знаеше, че гласът му звучи спокойно, защото се беше обучавал на това. Но сърцето му блъскаше с такава сила, сякаш всеки момент щеше да изскочи от гръдния кош. Съзнаваше, че е излишно да обявява накъде се е насочил онзи тип в малкия самолет.

Ловджийката не отговори веднага. Мамка му! Моля те, Господи, не позволявай на радиовръзката да се разпадне точно сега!

— Ловджийката до Ястреб-1 — изпращя най-после радиостанцията. — Нарушителят обявен за враг. Заредете оръжията. Имате разрешение за стрелба. Повтарям: заредете оръжията, имате разрешение за стрелба!

Долтън разбра на какво се дължи паузата. Ситуацията е била докладвана най-горе по каналния ред. Един от четиримата упълномощени генерали беше издал своята заповед.

Това беше мисията на живота му. За нея държавата беше харчила стотици хиляди, а може би и милиони. За да бъде готов в случай на нужда. Да овладее всички тънкости в управлението на изтребителя Ф-16 „Фолкън“, да използва огромните му възможности. Но дори през ум не му беше минавало, че именно той ще изпълни заповедта, която току-що прозвуча в слушалките.

Долтън се поколеба. Достатъчно дълго, за да съсипе кариерата си завинаги.

— Ястреб-1, тук Ловджийката. Разбрахте ли заповедта?

— Тъй вярно. Да заредим оръжията, имаме разрешение за стрелба.

След което подполковник Питър Долтън направи това, за което беше обучаван. Включи бутона за зареждане на ракетите, който светна в червено, после намали скоростта, за да увеличи разстоянието до целта. Изстреля ракетата в мига, в който малкият самолет прелиташе над река Потомак, на по-малко от три километра от Белия дом.

НОРАД и Въздушната национална гвардия отказаха да споделят с медиите какво оръжие е било използвано. Всички оръжия и муниции, предназначени за защита на Белия дом, бяха държавна тайна. Но това, което изстреля Долтън, превърна малката чесна в огнено кълбо с диаметър петдесетина метра, издигнало се високо над Потомак. В продължение на цяла минута отломките от малкия самолет се сипеха в реката.

Дани пропусна Винс нагоре по стълбите. Чарли Логан живееше на петия етаж в стара жилищна сграда във Флъшинг, недалеч от стадион „Шеа“. Мястото беше занемарено и мрачно. Въздухът вонеше, асансьорът не работеше, стълбището беше зле осветено, а изтривалката пред входа беше толкова износена, че не й личеше цветът. Спряха пред апартамента на Чарли и Винс измъкна от джоба на якето си револвер 38-и калибър с рязана цев. Мамка му, помисли си Дани.

Винс почука на вратата с ръкохватката на револвера. Изчака една минута, след което буквално заби оръжието в нея. Веднъж, два пъти, три пъти. Трясъците огласиха цялото стълбище. Съседите на Чарли отсреща със сигурност ги бяха чули. Но шибания Винс изобщо не го беше грижа за такива подробности. Той по принцип не обръщаше внимание на каквото и да било.

На външен вид Винс Мерлино изобщо не приличаше на гангстер. Метър и седемдесет, жилав и слаб, без набиваща се в очи мускулатура. Наближаваше четирийсет и пет, на темето му вече се очертаваше светло кръгче. Гледан отзад, Винс изобщо не изглеждаше заплашителен. Просто един дребен тип, облечен в евтино кожено яке, дънки и маратонки „Найки“ с двойни подметки. Но ако го погледнете отпред, със сигурност ще се сепнете. Лицето му беше от онези, които не познават усмивката, а устните му бяха толкова тънки, че приличаха на небрежно драсната черта. Най-стряскащи бяха очите му — кръгли и безизразни, които сякаш казваха: „Изобщо не ми пука кой си и какъв си, защото ей сега ще ти видя сметката“.