Майк Лосон - Двойни игри

— Слушай какво ще ти кажа, малък алчен негоднико! В законопроекта са включени четири твои инициативи на стойност над шейсет милиона, включително някакъв шибан мост, който не води доникъде, но ще носи твоето име! Мисля, че това е напълно достатъчно!

Демарко постепенно разбра, че става въпрос за така наречения транспортен законопроект, след приемането на който трябваше да се асфалтират осеяните с дупки пътища и да се укрепят рушащите се мостове. Постепенно обаче предложенията в него набъбнаха до пет хиляди страници. Всеки член на Камарата се почувства длъжен да включи в закона максимален брой свои проекти, които имаха далечна или откровено никаква връзка с транспорта. Едно от най-абсурдните предложения беше за строителството на велодрум — стадион за състезания със спортни велосипеди. То беше включено в законопроекта с мотива, че подобно съоръжение ще стимулира раждането на легиони велосипедисти, което от своя страна ще се отрази благоприятно на националните магистрали, които щяха да бъдат много по-малко натоварени и нямаше да се ремонтират толкова често. Според Демарко това предложение наистина беше най-абсурдното нещо, което чу, откакто Махоуни започна разговора с конгресмена Боб.

— Вече шест седмици правя опити да приключа с всичко това — ръмжеше в слушалката Махоуни. — Бюджетът е с цели двайсет милиарда по-голям от предвиденото! Но натискът продължава, с всеки шибан… Какво?! Какво му е на езика ми?! Слушай какво ще ти кажа, гадно и лицемерно копеле: пет пари не давам какъв език използвам с теб! Писна ми вече! Достатъчно ми е, че не мога да укротя противниковата страна, но съм принуден да слушам глупостите и на хора от собствената си партия! Точно така, Боб, глупости! Я да те попитам защо, по дяволите, данъкоплатците трябва да плащат за изход от магистралата, който ги отвежда право в шибания мебелен магазин на зет ти?!

Председателят замълча за момент, лицето му придоби цвета на варено цвекло. През това време Боб му обясняваше как лесният достъп до магазините в родния му щат щял да допринесе за разцвета на търговията и услугите в цяла Америка.

— Окей, Боб, предавам се! — тежко въздъхна Махоуни. — Ще оставя този изход в законопроекта, а след това ще свикам пресконференция в родния ти щат и ще обясня на репортерите къде точно се намира. Длъжен съм да го направя, защото никой нормален човек не би могъл да открие тази прашинка в купчината от пет хиляди страници. Така че ти печелиш, Боб. Сега няма да е зле да се подготвиш за малко обяснения, защото хората извън твоя кръг със сигурност ще ги поискат.

След тези думи Махоуни тресна слушалката.

— Мамка им на тези негодници от Дженкинс Хил! — изруга той.

— Дженкинс Хил? — вдигна глава Демарко.

— Така се е казвал Капитолийският хълм, преди да построят тази сграда и да я напълнят с идиоти — мрачно поясни председателят.

Седна зад бюрото, помълча известно време, докато му мине ядът, и погледна часовника си.

— Я иди да видиш дали нашият човек няма проблеми с охраната — разпореди се той. — Бас държа, че точно това е станало. Досега със сигурност щях да се досетя, ако проклетият Боб Мичъм не беше ми пълнил главата с глупости!

Демарко излезе от кабинета и се насочи към входа за външни посетители, които бяха допускани в Капитолия само с предварително уговорена среща. Обикновено това отнемаше не повече от две минути, стига името на посетителя да фигурираше в съответния списък. Но Демарко подозираше, че специализираната полицейска охрана на Капитолия отново се е престарала, особено по отношение на този посетител.

Човекът, който караше Махоуни да чака, се казваше Хасан Зариф. Джо Демарко не го познаваше лично, но предположи, че това е мъжът с арабски черти и разперени ръце, когото един от полицаите старателно претърсваше. На малка масичка до него бяха подредени личните му вещи: портфейл, ключове, дребни монети и химикалка. В момента друг полицай разглобяваше химикалката — обикновена на вид — с такова внимание, сякаш очакваше да открие вътре някоя ракета земя-въздух. На масичката лежеше и опразнено куфарче с отворен капак, а до него се мъдреха коланът, вратовръзката и обувките на Хасан.

Хасан Зариф беше нисък, но строен и хубав мъж. Черна коса, орлов нос, очи с цвят на карамел — едновременно странни и привлекателни. Явно разгневен от отношението на охраната, той правеше всичко възможно да се въздържа, но всеки момент можеше да избухне.

— Какво става тук, момчета? — попита Демарко.