Майк Лосон - Двойни игри

Демарко имаше известни резерви относно психическото здраве на Реза Зариф, но предпочете да ги запази за себе си.

— Все пак е избил близките си, шефе — рече с въздишка той. — А вие правилно отбелязахте, че във ФБР не работят идиоти. Доколкото съм запознат, разследването наистина е било…

— Знам, знам — уморено го прекъсна Махоуни.

— И тъй, какво искате да направя? — повтори въпроса си Демарко. — Може би да разговарям с някого от Бюрото?

— Може би — сви рамене председателят. — Пъхни си носа тук-там, но без да споменаваш името ми.

— Не става — спокойно отвърна Демарко. — Вие прекрасно знаете, че ФБР няма да разговаря с мен, ако не ги притиснете.

Махоуни мрачно поклати голямата си глава.

— С бащата на Хасан сме стари приятели, но пресата все още не знае това — въздъхна той. — А аз искам нещата да си останат така. Нямам никакво желание да се боря с банда нахални репортери, които ще поискат да разберат как така съм толкова добър приятел с човек, чийто син решава да паркира самолета си на бюрото на президента. А ако се свържа с Бюрото, пресата моментално ще надуши. Затова ти казвам: иди да поразровиш, но без да намесваш името ми.

— Но как да…

Председателят вече не го слушаше, зает да набира някакъв телефонен номер. Явно беше дошло времето да вгорчи живота на някой друг.

Махоуни направи безуспешен опит да се съсредоточи върху работата по проклетия транспортен законопроект, но мислите му упорито се връщаха към Хасан Зариф. Особено се тревожеше за последиците от акцията на Реза Зариф върху дебатите по нелепия законопроект за сигурността на Бил Бродрик. В крайна сметка реши, че трябва да излезе, за да прочисти главата си.

Облече си палтото, промърмори нещо на секретарката, която изобщо не го чу, и напусна Капитолия. Отначало мислеше да се разходи до парка, но времето се оказа твърде студено за разходки и дебелият му задник със сигурност щеше да премръзне. После видя една полицейска кола, зад волана на която седеше ченге с картонена чаша кафе в ръце и разгърнат вестник „Поуст“.

Пристъпи към нея и почука на страничното стъкло. Ченгето подскочи от изненада и за малко не се поля с кафето. А когато видя Махоуни, устните му се оформиха в едно безгласно „мамка му“.

Стъклото се плъзна надолу.

— Моля, сър. На ваше разположение, господин председател.

— Ще ме закараш ли до едно място? — директно попита Махоуни.

Подобно нещо изобщо не влизаше в служебните задължения на полицая, а Махоуни прекрасно знаеше, че не бива да го иска от него. Но горкият човек се страхуваше да откаже, а Махоуни изобщо не се страхуваше да се налага.

— Ами… разбира се — смотолеви ченгето, изчака председателят да се настани до него и добави: — Къде, сър?

— Виж какво, имам нужда да се проветря малко — откровено си призна Махоуни. — Какво ще кажеш да направим една обиколка? Главата ми ще се пръсне от проклетите политици!

— Няма проблем, сър.

Махоуни запали пура, смъкна леко стъклото, за да не трови човека, след което се облегна в седалката и се замисли за политическия феномен Уилям Бродрик.

Само преди една година никой извън щата Вирджиния не беше чувал за този проклетник. А допреди три месеца едва двайсет и три процента от жителите на Вирджиния знаеха името на новоизбрания си представител в Американския сенат. Но преди шейсет дни, когато Бродрик внесе идиотския си законопроект в пленарната зала, името му стана известно на всеки пълнолетен американец, който чете вестници и гледа телевизия.

Фактически този човек беше попаднал в Сената по една щастлива случайност. Предшественикът му Джон Уингейт беше абсолютен его маниак, на когото Махоуни понякога се беше възхищавал, но в повечето случаи ненавиждаше. След четирийсет и една години непрекъснато присъствие в Сената Уингейт почина внезапно, само шест седмици преди последните избори. По същото време Бродрик се бореше за място в Камарата на представителите, но шансовете му бяха доста съмнителни. Но Господ беше решил да освободи място в Сената, а лидерите на Републиканската партия, лишени от друг избор и притиснати от времето, включиха Бродрик в листата. Той пък взе, че спечели — главно защото избирателите във Вирджиния предпочитаха да гласуват за който и да е републиканец вместо за демократ.

Махоуни погледна през страничното стъкло. Пред сградата на Върховния съд бяха монтирани две телевизионни камери, насочени към някакъв тип с костюм. Течеше поредната пресконференция. Някой адвокат, прокурор или обвиняем засипваше обществеността със своите лъжи.