Майк Лосон - Двойни игри

Махоуни така и не успя да си изясни истинските причини за избора на Бродрик от неговата партия. Известно време той беше служил като помощник на шантавия Уингейт, а преди това беше заемал някакъв пост в законодателния орган на Вирджиния. В продължение на осем години беше заемал почти синекурната длъжност помощник-губернатор. Това беше горе-долу всичко, което знаеше Махоуни. Присъствието му на политическата сцена трудно можеше да се нарече впечатляващо.

Но Бродрик беше богат, много богат. Дядо му беше притежавал няколко каменовъглени мини, при това във време, когато зараждащите се профсъюзи са били твърде слаби, за да извоюват достойно заплащане на своите членове. След смъртта му парите отишли при единствения му син. Бащата на Бродрик починал рано, а богатството му било разделено между него и двамата му братя.

Колата се плъзна покрай сградата на Държавния архив. Махоуни си представи статуята на една дама, седнала на стол, която се намираше от другата страна. Върху каменния постамент бяха издълбани думите: което е минало, е пролог — цитат от „Бурята“ на Шекспир. Председателят не знаеше каква е връзката им с пиесата, но те със сигурност бяха подходящи за една правителствена сграда.

Преди два месеца, след като името на Бродрик нашумя, той си направи труда да проучи семейството му.

Бил се оказа черната овца, средният брат. Най-големият бил известен неврохирург, а най-малкият — един от най-преуспяващите търговци на недвижими имоти по Западното крайбрежие, чието състояние скоро щяло да надмине това на любимия дядо. В сравнение с тях Бил беше дребен неудачник, с не особено убедителни опити да направи политическа кариера. До скоро хората изобщо не бяха забелязали, че той е в кръга на политиците.

По всичко личеше, че парите му са били факторът, повлиял на решението на Републиканската партия да го вкара в Сената. Но циниците на Капитолийския хълм, към които се числеше и Махоуни, бяха убедени, че има и нещо друго. Те поддържаха мнението, че Бродрик е бил избран заради своята податливост — тоест готовността му да играе по свирката на своите партийни кукловоди. Е, по всичко личеше, че са допуснали грешка.

Полицаят зад волана наближи далечния край на парка и се готвеше да завие покрай Мемориала на Линкълн. Миг преди това Махоуни зърна статуята на Айнщайн, издигаща се пред входа на Националната академия на науките. Четириметровият бронзов Айнщайн в измачкан костюм кротко седеше на бронзовата си пейка. Децата обичаха да се катерят по чичо Албърт и да сядат в скута му. И тук, както при повечето снимки на Айнщайн, които беше виждал Махоуни, гениалният учен изглеждаше ведър и спокоен — като човек, който знае всички отговори. Председателят искрено му завиждаше, ако наистина е било така.

Обществото изпитваше панически страх от радикалните мюсюлмани — Ал Кайда и всички останали. Очевидно държавата не беше в състояние да ги спре и те непрекъснато напомняха за себе си с атентати, при които загиваха деца и възрастни хора. По тази причина хората вземаха присърце законопроекта на Бродрик, въпреки неговата едностранчивост и многобройни пропуски. Те просто мечтаеха за по-голяма сигурност. Още повече че появата му беше отлично преценена във времето — непосредствено след опита на онези двама малоумници да взривят тунела.

Реакцията по отношение на законопроекта беше предвидима като смъртта. Представителите на крайната десница го намираха за разумен и навременен. Радикалните мюсюлмани бяха реална заплаха, истинският враг. А те — хората с друго вероизповедание, бяха уморени и отвратени от политическите пируети на правителството. Либералите бяха другата крайност. Различните дружества и организации за защита на гражданските права скочиха като един срещу Бродрик. За тях Бродрик се превърна в най-ободряващата субстанция след откриването на кофеина.

Реакцията на политиците също беше предвидима. Махоуни и колегите му от Демократическата партия обявиха Бродрик за превъплъщение на дявола, сравняваха го с Хитлер, Маккарти и други, по-малко известни демагози. Републиканците бяха принудени да демонстрират повече деликатност просто защото нямаше как да обявят своя съпартиец за напълно луд. Вместо това те изтъкваха, че неговите предложения съдържат много рационални елементи. Било крайно време риториката да отстъпи място на конкретни действия. Разбира се, младият Бил малко прекалява, може би е разгорещен и изнервен (като всички останали) от последните събития. Всички тези политици — както републиканци, така и демократи — бяха останали изненадани от лавината имейли на своите избиратели, в които се настояваше да обърнат гръб на политическите игри и да се обединят около законопроекта на Бродрик.