Майк Лосон - Двойни игри

Полицаят, който обискираше посетителя, извърна глава и погледна към джобчето на сакото му, на което беше окачен пропуск за свободен достъп до сградата. Демарко работеше в Капитолия от доста години, но това ченге му беше непознато. По всичко личеше, че и полицаят не беше наясно със самоличността му.

— Какво обичате, сър? — попита той.

На ризата му беше окачена табелка с името му: Макгуайър.

— Мистър Макгуайър, може ли да разменим две думи насаме? — учтиво попита Демарко.

— Съжалявам, но в момента…

— Макгуайър! — прекъсна го с леден тон Демарко. — В тази сграда работят хора с голяма власт, но вие не сте сред тях. В момента се опитвам да ви спестя някои неприятности. Елате тук веднага!

Макгуайър се обърна към колегата си, който разглобяваше химикалката.

— Наблюдавай го! — махна той към Хасан, а после неохотно се приближи към Демарко. — Е, какво има?

— Човекът, когото разиграваш, е тук по лична покана на Джон Махоуни, председател на Камарата на представителите — хладно го осведоми Демарко. — И трябваше да бъде в кабинета му още преди петнайсет минути.

— Аз просто следвам инструкциите…

— Температурата навън е под нулата, Макгуайър — безцеремонно го прекъсна Демарко. — Но ти работиш на закрито, което не е зле за това време на годината. Мислиш ли, че на Махоуни ще му бъде трудно да ти намери друго, не толкова приятно работно място? В момента председателят очаква този човек, а ти си разполагал с предостатъчно време, за да го провериш. Искам веднага да прекратиш претърсването, да прибереш вещите му в куфарчето и да му се извиниш! Ясно?

Лицето на Макгуайър бавно почервеня. Не толкова, колкото на Махоуни преди пет минути, но достатъчно. Той преглътна ругатните, които очевидно напираха в твърдата му ирландска глава, обърна се към Хасан и отчетливо каза:

— Можете да влезете в сградата, сър. Моля ви да приемете, хм, нашите извинения за неудобството, което ви причинихме с настоящите процедури за сигурност…

Хасан мълчаливо си сложи колана и започна да прибира личните си вещи. Обу обувките си и понечи да завърже вратовръзката си, но после поклати глава и я тикна в джоба си.

— Моля, последвайте ме, мистър Зариф — учтиво рече Демарко. — Ще ви отведа в кабинета на мистър Махоуни.

— Благодаря — кимна Зариф, без да го погледне, и го последва към стълбището. Гледаше право пред себе си, все още разгневен от отношението на охраната, но очевидно твърде горд, за да се оплаква.

Махоуни напусна мястото си зад писалището и тръгна срещу госта. Демарко очакваше любезно ръкостискане, но председателят разтвори ръце и стисна Зариф в мечешката си прегръдка.

Демарко накратко обясни причината за забавянето.

— По дяволите, Хаси — въздъхна Махоуни. — Много съжалявам. Трябваше да изпратя някой да те вземе.

Очите му заплашително се извърнаха към Демарко, сякаш пропускът беше негов.

— Все пак не беше толкова зле, колкото на летището — отвърна с измъчена усмивка Зариф. — Очаквах проблеми и затова тръгнах от Бостън още вчера сутринта. Изпуснах самолета, защото прегледът на багажа ми продължи прекалено дълго, след което буквално ме съблякоха гол. За пръв път ми се случва такова нещо.

— Много съжалявам — повтори Махоуни. — Питие?

Хасан отмести очи, брадичката му затрепери. Демарко имаше чувството, че всеки момент ще се разплаче, но той тръсна глава и си пое въздух.

— Благодаря, мистър Махоуни. Бих приел чаша бърбън, ако ви се намира.

Хасан Зариф очевидно не е от най-ревностните мюсюлмани, помисли си Демарко. Както самият той и Махоуни не бяха от най-ревностните католици.

Махоуни напълни две чаши, после, очевидно съобразил, че не е поканил Демарко, небрежно подхвърли:

— Ти искаш ли, Джо?

— Не, благодаря — отказа Демарко. Махоуни очакваше точно такъв отговор, а на всичкото отгоре беше едва десет сутринта, по дяволите!

— Как е баща ти? — попита председателят.

— Не е добре, сър. Лежи в интензивното. Това му е вторият инфаркт. Не сме сигурни, че ще се оправи.

— Добре ли се грижат за него?

— О, да. Сестрите в болницата наистина са сърдечни. Слава богу, че там пресата не може да стигне до него.

Махоуни направи продължителна пауза, после вдигна глава.

— И тъй, какво мога да направя за теб? По телефона спомена, че…

— Извинете, мистър Махоуни — прекъсна го Хасан и стрелна с поглед Демарко. — Предполагам, че този господин е сред вашите сътрудници…

Въпросът беше зададен с точно определена цел: гостът искаше да е наясно с функциите на Демарко, преди да започне да говори. А вероятно и заради външния му вид. Демарко имаше тъмна, сресана назад коса, добре очертан нос и квадратна челюст с трапчинка по средата. Широки плещи и мускулести ръце. Беше хубав мъж, но излъчваше първична сила и твърдост, които не бяха много характерни за обикновен сътрудник в Капитолия.