Майк Лосон - Двойни игри

Когато Дани излезе на площадката, Винс вече беше един етаж по-долу. Понечи да го последва, но после — един господ знае защо! — извади носната си кърпа и посегна да затвори вратата с внезапно появилото се намерение да не оставя отпечатъци. Това беше голямата му грешка.

Вратата на съседния апартамент се отвори в мига, в който приключи операцията и се обърна. Озова се очи в очи с ниска дебела жена със сплескан нос и сива коса, вдигната на кок. Полякиня или германка, машинално си помисли той. Яка и жилава като слон. Гледаха се в продължение на две безкрайно дълги секунди, после отдолу прозвуча ядосаният вик на Винс:

— Хайде, Дани!

Само това липсваше — да ме повикаш и по име!

Дани отмести поглед от лицето на полякинята и хукна надолу по стълбите. Но Винс не беше свършил.

— Демарко! — изрева той. — Размърдай си задника!

Жената беше излязла на площадката и гледаше след него.

Телефонът иззвъня в момента, в който Джо Демарко протягаше ръка към топката на бравата.

Преди двайсетина минути секретарката на Махоуни го събуди с новината, че трябва веднага да се яви при шефа. Той взе бърз душ, прескочи бръсненето и облече бяла риза с тъмен костюм. Вратовръзката можеше да върже в таксито на път за Капитолия, пак там щеше да влезе в действие и електрическата самобръсначка.

Отначало реши да не отговаря на повторното звънене, но после му хрумна, че секретарката може би се обажда, за да отмени срещата. Поне половината от досегашните му срещи с Махоуни бяха отменяни по подобен начин.

— Ало? — вдигна слушалката той.

— Джо, аз съм.

Демарко загуби дар слово. Дишането му изведнъж се затрудни. Гласът принадлежеше на бившата му съпруга. Не беше я чувал почти две години, а не беше мислил за нея… Колко? Може би цяла седмица.

— Какво искаш, Мари? — успя да се овладее той. Зададе въпроса равнодушно, надявайки се в него да проличи и необходимата доза омраза. Но някъде дълбоко в душата му трепна надеждата, че тя се обажда, за да се върне при него. Това, разбира се, беше абсурдна мисъл. Два пъти по-абсурдна, защото изобщо я беше допуснал в главата си.

— Имам нужда от помощта ти, Джо.

— От помощта ми ли? За какво?

— Заради Дани, Джо. Изпаднал е в беда, голяма беда. Не знаех към кого друг да се обърна.

Е, това вече беше прекалено! Бившата му съпруга действително беше най-суетното и егоистично същество, което познаваше! И не беше особено умна, ако трябваше да бъде откровен. Но въпреки това не можеше да повярва, че поиска помощта му точно за Дани!

За братовчед му Дани Демарко. Същият, с когото Мари беше имала връзка и за когото се омъжи веднага след развода. Дори не се наложи да сменя фамилното си име, мръсницата!

— Ти майтап ли си правиш с мен?! — изръмжа той и понечи да затръшне слушалката.

Но не го направи.

Демарко седеше в кабинета на Махоуни и зяпаше фотографиите по стените, за да прикрие нетърпението си. На тях шефът му се пъчеше в компанията на известни хора, предимно политици. Всички се бяха ухилили, сякаш умираха от удоволствие, че са в компанията на Махоуни.

Човекът, когото чакаха, закъсняваше вече петнайсет минути. Това беше нечувано. Махоуни караше хората да го чакат, просто защото беше груб и небрежен — а, да, понякога и зает, — но никой не си позволяваше да закъснява за среща с него. Махоуни беше висок метър и осемдесет — почти колкото Демарко, — но изглеждаше някак по-внушителен от него. Може би заради далеч по-голямата си маса, а може би и заради авторитета, който излъчваше. Председателят имаше твърдо и добре очертано шкембе, широк гръб и масивен задник. Гъстата му коса беше снежнобяла, чертите на широкото му лице бяха правилни, а сините му очи бяха воднисти, прорязани от червеникави жилчици. Очи на алкохолик, какъвто всъщност си беше. Подобно на бившата съпруга на Демарко, той също беше суетен и егоцентричен, майстор на заблудите и манипулациите. Но за разлика от Мари той беше умен. Изключително умен.

Мислите на Демарко машинално се връщаха към неотдавнашния телефонен разговор. Не знаеше как да постъпи. Не, това не е вярно. Това е пълна заблуда. Той прекрасно знаеше какво трябваше да направи. Абсолютно нищо!

Докато тези мрачни мисли пронизваха съзнанието на Демарко, председателят, запълнил креслото зад огромното писалище, водеше поредица от телефонни разговори. В момента на линията беше някой си Боб. Поне така го беше нарекъл в началото на разговора. После „Боб“ се превърна в „конгресмен“, а накрая стигна и до „малък алчен негодник“.