Майк Лосон - Двойни игри

Според идеята му издържалите проверките мюсюлмани трябва да бъдат включени в специален регистър, което между другото щеше да улесни пътуването им. Разбира се, това не означава, че ще избегнат металните детектори, но щеше да намали риска да бъдат дръпнати встрани и старателно обискирани. После той побърза да отбележи, че идеята за специална идентификация с цел ускоряване на проверките по летищата съвсем не е нова.

— Това, което искам да кажа, е, че трябва да започнем с мюсюлманите — заключи Бродрик.

Джо Демарко видя Махоуни на трибуната, заобиколен от пет чернокожи дами и две току-що проходили деца. Футболистите, чиято игра наблюдаваха, бяха десет-единайсетгодишни, с прекалено големи шлемове на главите. Отборът в далечния край на терена беше „Тигрите“, облечени в избелели оранжеви фланелки, а противниците им — в не по-малко износени сини екипи, бяха „Пумите“. В момента, в който Демарко се насочи към трибуната, куотърбекът на „Пумите“ хвърли една отлична десет ярдова спирала към дребно хлапе, което моментално беше затрупано от оранжеви фланелки.

— Дръж здраво, синко! — ревна Махоуни. — С две ръце! Не им давай топката!

Демарко нямаше представа защо Махоуни го прави — вероятно заради стреса в службата и нуждата да остане сам, но фактът си беше факт: той периодично се измъкваше от кабинета си и отскачаше до югоизточната част на областта, за да погледа децата. Настаняваше се между майките и изобщо не се притесняваше, че е като бяла врана в това населено предимно с чернокожи предградие — едър бял мъж с буйна посребрена коса, облечен в костюм и палто. Странното беше, че почти никога не го разпознаваха, въпреки че Джон Фицпатрик Махоуни беше председател на Камарата на представителите. Изглежда, обитателите на тази част от града отдавна бяха изгубили вяра в политиците и още по-отдавна бяха престанали да им обръщат внимание.

Демарко се отпусна на скамейката до Махоуни, който му хвърли раздразнен поглед и отново насочи вниманието си към терена.

— В Бостън се видях с Мартин Борн — уведоми го с равен глас Демарко, извади един плик от вътрешния джоб на сакото си и му го подаде. — Помоли ме да Ви предам това.

Борн беше бостънски предприемач, един от най-богатите избиратели на Махоуни, вторачил алчен поглед в блатиста местност, защитена от закона поради присъствието на рядък вид диви патици. Поне за момента Махоуни беше на страната на патиците.

Той започна да разпечатва плика, но в същия момент куотърбекът на „Пумите“ беше съборен от необичайно едър хлапак, който, въпреки че беше на десет години, изглеждаше готов да играе за отбора на университета „Нотр Дам“.

— Момчета, хвърлете двама срещу него! — изкрещя Махоуни. — Трябва да пазите своя защитник!

— Тоя трябва да го пазят трима! — възрази една от майките в съседство, едра почти колкото Махоуни. — Като нищо ще се окаже, че тежи осемдесет килограма!

— Така е — кимна Махоуни. — Но момчето срещу него играе десен защитник и почти през цялото време е принудено да го спира сам, без чужда помощ. Слава богу, че е добър играч.

— Познахте — доволно кимна жената. — Казва се Джамал и е мой племенник.

„Пумите“ взеха таймаут и Махоуни разпечата плика. Вътре имаше десетина 100-доларови банкноти.

— Хей, какво е това? Може би подкуп?

Демарко поклати глава. Той беше дипломиран юрист, но без практика в правото. Беше част от екипа на Махоуни, който му възлагаше специални задачи. Ако някой го попиташе за същността на работата му, той вероятно щеше да се представи като „личен помощник“ на Махоуни. Задълженията му включваха и предаването на пликове — точно като този, който в момента се намираше в ръцете на шефа му. Имаше моменти, в които Демарко никак не харесваше работата си.

— Мейвис ми каза къде да Ви открия — каза той. Мейвис беше личната секретарка на Махоуни. Пропусна да добави това, което мислеше в момента: Ако беше включил проклетия си мобилен телефон, щеше да ми спестиш разкарването! Преглътна и добави: — Чакалнята е пълна с хора, които искат да обсъдят с вас законопроекта на Бродрик.

— Чиста загуба на време — поклати глава Махоуни. — Този законопроект никога няма да мине, а Бродрик е негодник.

— Не знам — сви рамене Демарко. — Хората са уплашени.

— И какво от това? Само защото… — Махоуни скочи на крака и размаха ръце: — Засада! Номер осем беше в засада!

— Хей, Лайънъл! — ревна жената до него. — Защо не видя тази засада? С лупите, дето ги носиш, би трябвало да виждаш дори на Луната!