Майк Лосон - Двойни игри

Мохамед им дал пари да купят пикапа и компонентите за бомбата. Участвал лично в направата й и излязъл малко преди Омар и Башар да бъдат арестувани. След три часа изтощителен разпит Майрън Кларк се убеди, че Омар казва истината: Мохамед напуснал гаража, за да се обади на някого, но Омар нямал представа на кого.

Една подробност от разказа на Омар се оказа особено важна: Мохамед бил с изкуствен крак. Благодарение на този детайл ФБР разрови секретните си архиви и успя да установи истинската му самоличност. Оказа се, че той е един от най-фанатичните оперативни агенти на Ал Кайда.

— Как успяхте да ни откриете? — попита изтощеният до крайност Омар.

Кларк отказа да задоволи любопитството му, но на практика нещата бяха прости: търговец на изкуствени торове не беше харесал физиономиите им.

Два били основните компоненти за направата на бомбата: амониев нитрат (изкуствен тор) и гориво за състезателни автомобили с основна съставка нитрометан. Продавачът на изкуствени торове попитал момчетата за какво им трябва стоката, а Омар обяснил, че се занимават с озеленяване. Но клиенти на магазина били предимно червендалести фермери с бял цвят на кожата, които нямали нищо общо с двете мургави момчета, очевидно с близкоизточен произход, които били прекалено млади да се занимават с подобен бизнес и очевидно нервни. По тази причина мъжът набрал ФБР в момента, в който пикапът на клиентите напуснал паркинга.

Вместо да отговори на младежа, Кларк му зададе въпрос:

— Защо вие с Башар решихте да се превърнете в мъченици? Наистина ли вярвате в онези дивотии за девствениците, които ви очакват в рая?

— Мъченици ли? — учудено го погледна Омар. — Ние нямахме намерение да се превръщаме в мъченици.

Планът бил да проникнат в тунела с две превозни средства: пикапа с бомбата и колата, с която бе избягал Мохамед. Трябвало да продупчат гумите на пикапа, за да не може да бъде преместен лесно, а после да избягат с другата кола. Бомбата щяла да експлодира, когато те трябвало да бъдат на километри от тунела.

Дойде ред на Кларк да разкрие една малка подробност, убягнала от вниманието на младежа.

— Омар — въздъхна той. — Приятелят ти Мохамед бе нагласил таймера така, че бомбата да избухне две секунди след като бъде задействана.

Младши сенаторът републиканец Уилям Дейвис Бродрик с нетърпение очакваше да дойде редът за неговото изказване.

През двете седмици след опита на двамата млади мюсюлмани да взривят тунела на балтиморското пристанище той търпеливо бе изслушвал познати и очаквани аргументи в изказвания на свои колеги. Част от сенаторите продължаваха да ръмжат срещу липсата на контрол върху амониевия нитрат, от който могат да се правят бомби. Ала-бала, раздразнено въздъхна Бродрик. Други се оплакваха от още слабия граничен контрол, позволяващ на терористите от Ал Кайда свободно да влизат и излизат от страната. Обещаваха спешни и сериозни промени в Министерството на вътрешната сигурност. Предупреждаваха за скорошни изслушвания в Конгреса.

Като че ли това щеше да помогне!

Бродрик беше доволен от сенаторката, която говореше в момента, тъй като именно нейната реч щеше да послужи като основа за изказването му. Това беше Пати Морън, старши сенатор от Орегон, която току-що обяви, че федералното правителство продължава да плаща недостатъчно на горките ченгета и на медицинския персонал, които ще бъдат първи на следващото местопрестъпление, организирано от Ал Кайда. После тя произнесе и магическите думички, сякаш пред нея имаше копие от речта на Бродрик:

— Ние трябва да финансираме тези, които винаги са първи на местопрестъплението. Защото, уважаеми сенатори, всички вие добре знаете, че не става въпрос дали ще има следващо нападение, а по-скоро кога ще се случи то.

О, Пати, ако беше демократка, положително щях да те разцелувам!

Най-после дойде неговият ред. Произнесе обичайните встъпителни изречения, после измъкна речта от страничния джоб на сакото си, макар да беше сигурен, че няма да я погледне.

— Приятели — започна той. — Току-що изслушахме речта на уважаваната представителка на великия щат Орегон. Чували сме тези думи толкова често, че лично на мен вече ми призлява от тях. Тя каза, че въпросът не е дали ще има следващо терористично нападение, а кога ще се случи то. Но аз, дами и господа, поддържам едно по̀ друго становище: всичко е въпрос на време, нищо не се промени.

Речта беше написана от сътрудника му Ник Файн, който откровено го ненавиждаше, но този път беше вложил цялото си сърце в работата.