Майк Лосон - Двойни игри

Ема въздъхна. Нямаше никакъв смисъл да изтъква, че обучените от него хора охраняват диктатори, които изтребват собствения си народ.

— Разбра ли защо Идит Бакстър е потърсила услугите на компанията? — смени темата тя.

— Да, разбрах. Нали помниш онова тесте карти в Ирак? Саддам плюс още петдесет и едно лоши човечета, които искахме да заловим? Същото тесте си има и Идит — петдесет и двама радикални мюсюлмани. Предлага по сто хиляди за всеки, който успеем да заловим.

— Да го заловите или да го ликвидирате?

— В договора пише „залавяне“, но ти знаеш как стоят нещата… Работата е там, че Прескот се опитва да я прецака. Повечето от хората в списъка й отдавна са обект на издирване — от САЩ, от Европейския съюз, а дори и от Саудитска Арабия. Шансовете на Прескот да ги залови са равни на нула, но той най-спокойно й прибира парите за тяхното издирване, на базата на почасова работа.

— Помага ли й в издирването тук, на територията на Щатите?

— На Щатите ли? — погледна я с недоумение Чембърлейн.

— Да. Става въпрос за мюсюлманите с американски паспорт.

— Не знам такова нещо, но мога да се поразровя.

— Ще ти бъда благодарна, ако…

В същия момент мобилният й телефон започна да вибрира. На екрана се изписа номерът на университетската болница „Хауард“.

Раната отстрани беше по-лека от тази в бедрото, но в замяна на това го болеше ужасно. Демарко допускаше, че това е така поради местната упойка, която му поставиха, преди да зашият крака. Беше готов да се обзаложи, че след като отминеше действието й, дупката в бедрото щеше да го боли не по-малко от драскотината на гръдния кош. Но докторът не изглеждаше особено разтревожен. Препоръча му да остане под наблюдение час-два, след което да си върви у дома. Това му се стори недостатъчно, но начинът, по който действаха съвременните лечебни заведения, позволяваше да се прибереш за вечеря дори и след като са те простреляли на едно-две места. Вероятно щяха да го оставят да пренощува в болницата само ако му бяха присадили сърце.

При стрелбата на входа на АБН загинаха трима души, а четирима, включително Демарко, бяха ранени. Сред мъртвите беше и двойката, която той пропусна пред себе си. Оказа се, че наперената жена действително е била оперативен служител на Агенцията за борба с наркотиците, но съпругът й бил обикновен чиновник в Министерството на земеделието, отбил се да я вземе за обяд. Третата жертва беше един от пазачите на входа. Куриерът на „Федерал Експрес“, заради когото Демарко отстъпи встрани, се беше разминал с рана в хълбока. Животът му беше извън опасност, но по всяка вероятност щеше да изгуби единия си бъбрек.

Прикован към болничното легло, Демарко се замисли за поведението си в момента, в който започна стрелбата. Единственото му желание беше да избяга от писъците, летящите стъкла и куршумите. Не мислеше за нищо друго, освен за собственото си спасение. И това го накара да се почувства засрамен. Как го правят войниците? Нали по време на бой куршумите свирят край ушите им, но те все пак успяват да отвърнат на огъня? За разлика от него. Дори да имаше пистолет, той нямаше и да си помисли да го използва срещу нападателите. Единствената му мисъл беше да се измъкне през проклетата врата. Нищо друго. Беше готов дори да пробие дупка в пода, ако това беше възможно.

А когато отместиха телата отгоре му, тази мисъл беше заменена от друга: жив съм, жив съм! В ушите му продължаваше да звучи глухият тътен на куршумите, забиващи се в тялото на служителката от АБН, просната върху него.

В стаята се появи Ема. Изражението й не беше на жена, която ужасено тича към леглото на умиращ човек. Или на човек, който се е разминал на косъм със смъртта.

— Слава богу, че си само одраскан — каза тя.

— Одраскан ли? — стреснато я изгледа Демарко. — Не бих казал, че дупката на крака ми прилича на драскотина!

— Вече говорих със сестрите — махна с ръка Ема. — Единият куршум те е одраскал странично, без дори да докосне ребрата. А другият е пробил крака ти и е излязъл от другата страна, без да засегне жизненоважни органи. Увериха ме, че след час-два можеш да се прибереш у дома. Просто искат да са сигурни, че не са пропуснали нещо.

— Знам — мрачно кимна Демарко. — Но не мога да повярвам, че ще ме изритат толкова бързо. Искам да кажа, че дори не знам дали ще мога да ходя…

— Ами ставай тогава — подкани го Ема. — Ей сега ще проверим.

— Как е той? — извика Махоуни, влетял в болничната стая с разкопчано палто. Въпросът му беше предназначен за Ема, сякаш Демарко беше в дълбока кома.