Майк Лосон - Двойни игри

Когато си решил да убиваш, неудобства винаги има.

Тя обмисляше всичко това, докато Хорхе караше след колата на Демарко. Къде ли е тръгнал този път? Надяваше се да се е насочил към някой магазин от сорта на „Севън Илевън“. Вече мечтаеше да се прибере у дома. Мразеше да е далеч от ресторанта си. Беше сигурна, че когато я няма, персоналът я краде безогледно.

Обектът прекоси моста „Кей“, качи се на магистралата „Уайтхърст“ и после излезе на Кей стрийт. Продължи по нея до пресечката с Осмо авеню, след което намали ход и зави надясно. Очевидно търсеше място за паркиране. Скоро го намери и слезе от колата. Кубинката и Хорхе го проследиха бавно, докато влезе в сградата, разположена на ъгъла между Първо и Осмо авеню. Край входа се вееха знамена, а на каменната табела бяха издълбани думите АГЕНЦИЯ ЗА БОРБА С НАРКОТИЦИТЕ. Линкълн не обясни защо иска да премахне Демарко, но й се виждаше доста странно самият Линкълн да е замесен с наркотици. Защото дрогата бе нещо по-специално, което не бе за дилетанти като Линкълн. Но така или иначе, този Демарко влезе в сградата на АБН, а тя получи трети вариант да го ликвидира. Шанс, който й хареса и който можеше да реализира веднага.

Видя го как преминава през металния детектор във фоайето. Охранителите бяха двама, но пред асансьорите имаше доста хора. Преминал през проверката, Демарко се насочи към тях. Тя продължи наблюдението и след като той изчезна в една от кабините. Група от четирима служители се насочи към изхода, после фоайето почти се опразни. Наближаваше обедната почивка. Това също беше добре.

— Имаш ли пистолет? — попита тя.

— Имам — отвърна Хорхе, отвори жабката и измъкна никелиран пищов с двайсетсантиметрова цев — безвкусно украсен като веригите на врата му.

— Колко патрона има в пълнителя?

— Дванайсет — отвърна дебелакът. — Защо питаш?

Тя не отговори и разтвори картата на града, с която се беше снабдила още в началото на операцията и за която беше платила цели шест долара в някаква аптека. Парите бяха на Линкълн, но въпреки това я беше яд, че струва толкова скъпо. Откри местоположението на АБН, а после и това, което търсеше — спирка на метрото. Тя се оказа само на две пресечки от мястото, на което бяха паркирали.

— Искаш ли да спечелиш двайсет и пет хиляди долара, Хорхе?

За малко не каза петдесет, но в последния момент прецени, че двайсет и пет звучи по-реалистично. Сума, която Хорхе сигурно никога не беше виждал накуп, но не прекалено голяма, за да му прозвучи като лъжа.

Макар че си беше чиста лъжа. Тя нямаше намерение да му плати нито цент.

Разговорът с Патси Хол протече точно според очакванията на Демарко. Тя буквално се влюби в идеята. Беше сложна и трудна за изпълнение, без никакви гаранции за успех, но въпреки това я хареса.

Той спря пред асансьорите на петия етаж и зачака в компанията на някаква двойка. На четвъртия се качиха още двама души. Погледна часовника си, който показваше дванайсет и десет. Служителите излизаха на обяд, а това му напомни, че и той е гладен. Изведнъж закопня за сандвич с пастърма — от онези с пухкавите кафяви хлебчета с хрупкава коричка. Плюс картофена салата с една голяма люта чушка отгоре. Не, не, по-добре една биричка вместо картофите. Калориите им са едни и същи. Без значение, че бирата няма почти никаква хранителна стойност.

Направи безуспешен опит да си спомни за някаква закусвалня наблизо. Двамата, които влязоха в асансьора заедно с него, несъмнено бяха щатни служители на АБН. Малко над четирийсет, с бял цвят на кожата. Мъжът беше типичен агент, с атлетична фигура и пронизителен поглед. Приличаше на Майкъл Кийтън, който играеше ченгето в „Джаки Браун“ на Тарантино. Жената изглеждаше непреклонна. А не беше лоша на външен вид. Под мишницата й със сигурност се криеше голям пистолет като този на Патси. И също като нея изглеждаше готова да срита в топките всеки, който се опита да я будалка. Разбира се, можеше и да не са агенти, а обикновени чиновници, но Демарко беше убеден, че първоначалното му впечатление е вярно.

Обърна се към мъжа и го попита за закусвалня в района наблизо. Онзи сви рамене и каза, че не се сеща. След което жената се намеси.

— За бога, Марк, нима забрави за закусвалнята насреща? — нервно попита тя. — Достатъчно е да пресечеш улицата!

Трябва да са съпрузи, прецени Демарко.

Доброто възпитание спаси живота му. Излязоха от асансьора и той тръгна след двойката. В този момент в сградата влезе куриер на „Федерал Експрес“ и всички направиха лека маневра, за да се отдръпнат от пътя му. В резултат Демарко се озова пръв на изхода. Възпитанието, което майка му беше насаждала от ранна детска възраст, се прояви в мига, в който понечи да мине през нея. В резултат отвори вратата и направи крачка встрани, за да пропусне дамата. След което се отприщи адът.