Майк Лосон - Двойни игри

Вечерята започна по традиционния за отеца начин: с мартини. След това преминаха на бяло вино, последвано от бутилка червено, а на финала пиха по чашка коняк — стар, мек и абсурдно скъп. Храната, която хапнаха между мартинито и коняка, спокойно можеше да се причисли към смъртните грехове.

Говореше предимно отец Майк. Говореше за всичко: спорт, кино, книги и политика, разбира се. Речта му изобилстваше с цитати от прочути мъртъвци и анекдоти за живи знаменитости, които очевидно познаваше. Владееше изкуството на разговора до такава степен, че макар и да мълчеше почти през цялото време, Демарко имаше чувството, че е пълноценен участник в него. И му беше приятно.

В един момент очите на Демарко уловиха погледа на великолепна трийсетгодишна жена, насочен към отец Майк. Той й отвърна с усмивка, която със сигурност я накара да потръпне. Демарко не разполагаше с доказателства, че свещеникът се придържа стриктно към обета за безбрачие, но кой знае защо, беше дълбоко убеден, че го спазва. Само че не знаеше как успява при всичките тези жени, които бяха готови да му се хвърлят на врата.

Три часа след началото на вечерята отец Майк го закара до хотел близо до летище „Логан“, натика един плик във вътрешния джоб на сакото му, после измърмори нещо и направи широк кръст към небето. Демарко остана с чувството, че току-що беше благословен. Че един изтънчен йезуит бе помолил Бога да пази този пияница, докато се клатушка към леглото си.

Налагаше се да нанесат малки корекции в плана.

След две нощи близо до рафинерията той беше наясно със системата. Единият от пазачите — по-младият, напускаше будката три пъти по време на смяната: в единайсет вечерта, в два след полунощ и в пет сутринта. Обиколката му продължаваше точно един час, без да спазва определен маршрут. Предпочиташе добре осветените части. Вторият охранител започваше своите обиколки в полунощ и в три сутринта. Всъщност това не бяха обиколки, защото той се насочваше към ниска сграда на петдесетина метра от будката, която приличаше на склад. Оставаше там около час, след което се прибираше. Третият — онзи, който беше засякъл момчето, излизаше в един след полунощ и в четири сутринта. Отиваше към югоизточния край на рафинерията, сядаше на тръбите с цигара в ръка и отпиваше от плоска бутилка. Другото му любимо място беше същият склад, в който изчезваше колегата му.

Момчето щеше да проникне няколко минути преди три сутринта, малко след като първият пазач се прибереше в будката. Това му осигуряваше цели два часа за поставянето на зарядите — двойно повече от необходимото. За целта трябваше да прокопае дупка под телената ограда. Това нямаше да му отнеме много време, защото почвата беше мека, а той беше дребен. Точката на проникване беше изместена с петдесет метра от първоначално избраното място — заради онзи с бутилката. След инсталирането на зарядите момчето щеше да се върне по същия път. В случай че разполага с достатъчно време, то трябваше да зарие дупката. Но ако нямаше време, просто щеше да сложи върху нея някаква хартия или парче от кашон. Наоколо беше пълно с боклуци и едва ли някой щеше да обърне внимание на къс хартия близо до оградата.

След инсталирането на зарядите момчето трябваше да остане близо до рафинерията. Без да се крие, докато изгрее слънцето. След това просто щеше да тръгне най-спокойно по пътеката. В седем и половина, когато в рафинерията започнат да прииждат работниците от първа смяна, децата тръгват на училище, а живеещите в околността хора се пробуждат, момчето щеше да се насочи към главния портал. Там щеше да обяви на висок глас любовта си към Бога, а после щеше да задейства детонаторите.

Контактът с клиента беше свързан с куп главоболия за Оливър Линкълн, но с кубинката не беше така. За да се свърже с нея, беше достатъчно да влезе в един ресторант в Маями и да си поръча хубава вечеря. Ресторантът беше много известен и скъп, а кубинката беше негов собственик.

Тя седна при него едва след като той приключи с вечерята. Линкълн беше сигурен, че ще му поднесе сметката, въпреки услугите, които й беше правил през годините. Не познаваше по-стиснат човек от нея. Ресторантът й носеше добър доход, другата работа — още по-добър, но въпреки това тя продължаваше да живее в малка къщурка, разположена в един от евтините квартали на Маями, обличаше се с конфекция и караше някакъв свръхикономичен хибрид, който едва ли харчеше повече от пет на сто. Линкълн подозираше, че тази жена има милиони в някоя банка на Каймановите острови или пък бе заровила парите в задния си двор, но нямаше никаква представа за какво пести. Самият той не можеше да се оттегли, по простата причина че имаше вкус към скъпите неща и охолния живот. Но за разлика от него кубинката би могла да се пенсионира още преди години, стига да беше пожелала. Тя просто обичаше парите, а не нещата, които можеше да си купи с тях. Което автоматично я изключваше от кръга на хората, с които Линкълн би могъл да контактува.